Ако съдим по новините, ще запомним вчерашния Ден на Европа със след-изборни тревоги. Гърция се бори да сформира правителство, а анализаторите се надпреварват да познаят какво ще е бъдещето на Франция. И това на еврото. И на Европа.
Беше празник във време на много притеснения и ги усещах през целия Ден на Европа: от гостуването ми в студиото на бТВ, където валяха въпроси за европейското бъдеще, през участието ми, заедно с Президента Росен Плевнелиев и студенти от Софийския университет в дискусия на тема “Изчерпан ли е европейския проект?” до разговорите ми с моите приятели от Фейсбук и други граждани, с които се срещнах в София.
Всичко това се случва в страната, където подкрепата за Европа е най-висока и продължава да расте, според последното проучване на общественото мнение на Евробарометър. Причините за тази подкрепа са много – българите усещат ползите от членството – от по-добри закони до по-добри пътища.
Но щом дори най-позитивно настроените европейци са толкова разтревожени за успеха на Европа, какво е бъдещето на европейския проект? Убедена съм, че то е добро и дълголетно. Не само защото така ми се иска: простата икономическа логика ни казва, че ако нямахме Европейски Съюз, щяхме да работим усилено, за да го изградим. В настоящия икономически климат, нито една малка държава няма шанс да успее сама, в конкуренцията на все по-мощни гиганти като Китай, Индия и Бразилия. За 7,5 милиона българи, и дори за 81,7 милиона германци, да успеем сами би било почти невъзможно.
И така, Честит Рожден Ден, Европа! Ти се роди в отговор на трудностите на миналото и ще преодолееш по-силна и единна трудностите на днешния ден.
Как аз ще запомня Деня на Европа на 2012г.? Като ден, в който съм горда да съм европейка – и то без никакво съмнение.
Днес се навършват седем години от подписването на Договора за членство на България в Европейския Съюз – денят, в който нашата страна, заедно с Румъния, зае своето място в европейското семейство.
Всеки от нас има своите спомени от този ден и своя опит с добрите промени, до които доведе той. Моят първи спомен е от едно летище, на което се озовах няколко дни след тази дата; когато видях двете гишета за паспортна проверка – едното за граждани и на ЕС, а другото за всички останали, наум помахах за сбогом на дългата опашка пред гишето за останалите. Знаех, че за мен и моите сънародници членството в ЕС означава свободно придвижване и много, много други възможности.
Днес, седем години по-късно, ние, българите, сме сред европейците с най-позитивно мнение за ЕС. Доказва го и последното проучване на общественото мнение в Европа на Евробарометър – според него, дори в тези трудни времена доверието на българите към ЕС е нарастнало с 2%.
Тази тенденция е повод за радост, защото често противниците на Европа са много по-гръмогласни от хората, които вярват в нея. Радвам се, че толкова много българи са във втората група.
Днес в Брюксел отпразнувахме символично тази важна годишнина – първо вдигнахме наздравици за България с останалите европейски комисари и председателя на Европейския парламент Мартин Шулц, а после се събрахме за скромно тържество с моя екип и с българските журналисти – кореспонденти в Брюксел (някои от които са били преки свидетели на подписването на Договора за присъединяване).
ЕХО на 20 – две десетилетия в служба на човечеството
Скъпи приятели,
Днес започваме серия от събития по повод на 20-тата годишнина на ЕХО, хуманитарната служба на Европейската комисия. Целта ни е да отдадем признание за грижите, които Европейската комисия полага от името на европейските граждани за жертвите на бедствия и конфликти по света.
Благодарни сме на вас, обикновените мъже и жени, които щедро финансирате нашата работа. Дори в днешните трудни времена, вие подкрепяте грижата за хора, които преживяват най-трудните си моменти – и вашата подкрепа расте. Току-що получихме предварителните резултати от проучване на общественото мнение в Европейския съюз, което Евробарометър ще публикува през април; то установи, че 88% от европейците вярват във важността на хуманитарната помощ (в сравнение със 79% през 2010г.).
Данните доказват, че европейската солидарност е силна. Това е добра новина за стотиците милиони деца, мъже и жени, които стават жертви на разрушителни конфликти и природни бедствия. Те рядко имат достъп до коридорите на властта, и въпреки това, благодарение на европейската солидарност, техните гласове са чути а техните страдания – облекчени.
На нашата годишнина искам да кажа голямо благодаря на вас, нашите граждани, и да ви уверя, че не гледаме на вашата щедрост като даденост. Ще продължим да даваме най-доброто от себе си, за да оказваме хуманитарна помощ със съпричастност, но и с професионализъм и ефективност. Ще продължим да работим според принципите, които са важни за вас – уважение към човешкото достойнство, безпристрастност и независимост – за да съхраним пространство за човечността дори в най-тежките конфликти.
За да отбележат нашия юбилей днес дойдоха много хора от нашия екип и нашите партньори в ООН и неправителствения сектор; това са хора, които се трудят усилено в тежки, често опасни условия, за да нахранят гладните, да подслонят бездомните, да излекуват болните, да защитят най-уязвимите – и най-вече, да съхранят надеждата, че светът може да е едно по-добро място за всички негови граждани. На тези наши колеги и партньори искам също да благодаря – за тяхната отдаденост и грижа.
Радвам се, че Президентът на Комисията Жозе Мануел Барозу откри празненствата по повод 20-тата годишнона на ЕХО. Той винаги ни е подкрепял тогава, когато подкрепата му ни е била най-нужна, когато големи бедствия наложиха спешна мобилизация на хуманитарни ресурси – от Хаити и Пакистан до Африканския рог и Сахел.
Повече информация за юбилея на ЕХО и нашата работа можете да намерите тук.
Току-що бях на един необичаен пазар на кален хълм в Южно Киву, в източната част на Демократична Република Конго. Хиляди мъже и жени чакаха на опашки, за да си купят разнообразни стоки – от радио-транзистори до ламарина за покриви. Атмосферата беше празнична и топлосърдечна – дори потанцувахме!
Още по-впечатляващо беше да видя широките усмивки върху лицата на хора, които са страдали толкова много. Запознах се с Мунембве Бупанде, 66-годишнен старейшина на село Луюуюу, в територията Шабунда в Южно Киву. На 30 декември миналата година, посред нощ, селото е било нападнато от въоръжена група, наричаща себе си Демократичните освободителни сили на Руанда.
“В тази нощ те убиха 30 души, изнасилиха 16 жени и раниха девет други с пистолети, бухалки и ножове,” разказа ми той. “Разпориха бременна жена – убиха и нея и бебето й”.
Господин Бупанде и хиляди други хора избягали в джунглата, където вървели цяла седмица, почти непрекъснато, заради страха от нови атаки. Последвали ги над сто хиляди други, също бягащи от вълната насилие. Сред жертвите бил девет-годишния внук на господин Бупанде. “Беше масово клане, нямам друго обяснение защо тези хора ни причиниха тези неща – това е тяхното обичайно поведение,” – това беше единственото му обяснение на моите въпроси и опити да разбера как може тази плодородна, зелена земя да ражда такава бруталност.
По настоящи сметки 1,7 милиона души са били принудени да избягат от домовете си – така наречените “вътрешно разселени бежанци”. Несигурността е хронична в тази държава, където правовото управление е почти непознато. Враждуващи въоръжени групи мародерстват постоянно между тези зелени и стръмни хълмове. Програмата ми предвиждаше да посетя още един район на няколко километра от тук, но нови сблъсъци там ми попречиха.
Тази година Европейската комисия ще даде 59 милиона евро за хуманитарна помощ в Демократична Република Конго – това е повече от помощта ни миналата годинa, но пак не стига. Умолявам другите донори също да помогнат по-щедро. Модерно е да се говори за донорска умора, обаче рискът Конго да се превърне в забравена криза е огромен.
Но това, което видях днес, е че самото ни присъствие – самият факт, че като хуманитарни работници ние вървим по тези пътеки и изкачваме хълмовете на тази трагична земя – е символ на защитата и надеждата за нейните изстрадали хора.
Днес бях в руините на Мпила – гъсто населения квартал на Бразавил, който е най-тежко разрушен от експлозиите, които разлюляха столицата на Република Конго в неделя.
Видях драматични сцени – къщи, сринати като кули от карти, унищожена покъщнина и отнети животи. Оцелели, които се опитват да съберат малкото, оцеляло от домовете им.
“Много хора бяха в църквата, всички бяхме в шок,” каза ми Фреди Болимба. “Навсякъде има тела, затиснати под съборените сгради. Дори по време на войната не беше толкова лошо”.
В другата част на града, в централната университетска болница, докторите и сестрите не могат да насмогнат на притока от тежко ранени, които пристигат непрекъснато. Опитах се да говоря с осем-годишната Джеръми Монегу, която има сериозна рана на главата, но тя беше в шок. Братовчедка й Силики Окамба ми разказа какво им се е случило. “Тя беше в църквата, когато стана първата експлозия. Ударена е от хвърчащите навсякъде тухли, но има късмет, защото е жива. Къщата ни я няма – ще трябва да отидем да живеем при роднини в друга част на града”.
Международната общност вече се мобилизира и ще дойде на помощ на хора като Джеръми и Силики. Европейската комисия вече отдели 200 хиляди евро, с които ще помогнем тук чрез Червения кръст.
Аз придължавам планираното си посещение до хуманитарни проекти, финансирани от Комисията в Демократична Република Конго. Трагичните и непредсказуеми събития от другата страна на река Конго станаха причина да променя програмата си в Киншаса. Те са поредното доказателство колко крехък и чуплив е нашия свят, където едно бедствие – в този случай, причинено от човешка грешка – може да удари без предупреждение и да нанесе огромни щети.
Наред с тези размисли, продължавам да мисля и за хората в Бразавил, особено тези, които загубиха близки.
В неделя сутринта, когато се качвах на самолета за Киншаса, до мен достигаха първите новини за експлозиите във военен склад, които разтресоха Бразавил, столицата на Република Конго. Когато стигнах, новините бяха още по-лоши – стотици жертви, хиляди ранени, сериозни разрушения.
Експлозиите са били толкова силни, че пострадаха дори квартали на Киншаса, на шест километра от Бразавил.
Изпращам искрените си съболезнования на жертвите, ранените и пострадалите при тези трагични събития. Следя отблизо какво става и се консултирам как можем да помогнем максимално бързо.
Тук е нощ и няма да имаме по-пълна картина преди утрешния ден, но се тревожа много от новините, че сред развалините има болница и църква, която по времето на експлозиите е била пълна с посетители на утринната служба.
Това е поредното болезнено напомняне, че бедствията – природни или причинени от човешка грешка – могат да ударят по всяко време и където най-малко ги очакваме. Най-искрено съчувствам на пострадалите.
Днес посрещнах фантастичен гост, който със сигурност познавате – Раул Гонзалес, футболната звезда на Реал Мадрид и Шалке 04. Той е посланик на добра воля в кампанията срещу глада, която Европейската комисия води заедно с Организацията за храна и земеделие на ООН и Организацията на европейските професионални футболни лиги. Току-що дадохме старт на таз-годишното издание на кампанията, която популяризира нуждата за борба с глада по света.
През 2012г. кампанията ще се фокусира върху региона на Сахел в Африка. Разказах на Раул за моето скорошно пътуване до Нижер и Чад, където всяка година 300 хиляди деца умират от недохранване. През тази година гладът ще вземе още повече жертви, тъй като регионът е застрашен от огромна продоволствена криза. Ето защо е важно да действаме сега, за да предотвратим още по-голямо бедствие. А помощта на посланици като Раул, като Христо Стоичков, като Роберто Баджо, е безценна.
Защо? Защото в борбата срещу глада, човечеството трябва да победи. А кой може да ни помогне за победа по-добре от хората, които всеки ден, всяка седмица, живеят с мисълта за победа на зеления килим? Раул наскоро отпразнува своя 400-тен гол в професионалния футбол – така че очевидно имаме победител на своя страна. Но още по-важното е, че той играе честно: в цялата си кариера никога не е бил наказван с червен картон! Когато става дума за глада, светът е далеч от феър плей – за да сме точни, на 945 милиона души разстояние. Това е броят на хората, които гладуват всеки ден. За жалост, в последните години този брой нараства. Раул и другите ни посланици могат да ни помогнат да привлечем внимание към този проблем, за да променим играта и да я спечелим.
Убедена съм, че гражданите могат да изиграят огромна роля за това. Ако европейците знаят повече за трагедията на децата, които умират от недохранване, или чието бъдеще е смазано заради болести, причинени от глада – тогава нашите граждани ще отворят своите сърца и ще бръкнат в своя джоб. А футболът може да ни помогне да научим повече за глада и да го борим по-успешно – все пак, великата игра притежава магическата способност да достига до милиарди хора. Разчитаме на тази способност – на 31 март и 1 април над 300 професионални футболни клуба ще се срещнат в 15 европейски страни, за да изиграят Европейския мач срещу глада. Очаквайте го и в България!
По щастлива случайност, 1 април също е 20-тият рожден ден на хуманитарната служба на Европейската комисия. Не бих могла да си представя по-добър начин да отпразнуваме нашия юбилей от този да видим как футболът играе за човечеството.
В Лондон днес слънцето грее а въздухът носи повея на пролетта. Излизам от хуманитарната среща на Конференцията за Сомалия и времето отговаря на настроението, което усетих в залата.
Чудесно е, че конференцията събра толкова високопоставени лица – от региона и от ООН, от традиционните и нови донори – и че те са единни в своя ангажимент за по-добро бъдеще за тази страна, разкъсвана от десетилетни конфликти. С право част от участниците нарекоха Сомалия “класически пример за провалена държава”.
Аз съм оптимист, че Сомалия най-после започва да се отлепя от дъното. Миналата година тя беше поразена тежко от глада, но положението се подобрява. Тази добра новина не означава, че можем да отслабим усилията си в помощ на майките, децата и старите хора, които все още са крайно застрашени от недостиг на храна.
През 2012г. ще отделим най-малко 100 милиона долара за хуманитарна помощ в Сомалия и съседните страни, където има голям брой сомалийски бежанци. Надявам се, че парите ще стигнат; ако не – ще намерим още.
Но хуманитарната помощ при подобна огромна криза е като лепенка върху рана – дава облекчение, но не може да излекува болестта. В Лондон видях ангажираност от правителствата, донорите и международните организации да осигурят не само болкоуспокояващо, но и лекарство за Сомалия. Лондонската пролет и гласовете, говорещи в унисон, ми дават оптимизъм за това.
Срещата ни беше засенчена от ужасяващите новини от Сирия, където при сраженията в Хомс загинаха десетки цивилни, включително смелата, превъзходна журналистка Мари Колвин и талантливият фотограф Реми Очлик. Двамата бяха в Сирия като очевидци на ужасното и напълно неприемливо страдание на сирийския народ.
На това страдание трябва да бъде сложен край. Призовавам всеки, който има влияние и възможност да направи всичко по силите си, за да могат хуманитарните работници да достигнат до сирийците, които имат нужда от спешна помощ. Нека не забравяме, че провалените държави започват именно с подобен срив към хаоса. Той превърна Сомалия в държава-зомби, където надеждата за промяна се ражда след три десетилетия на отчаяние. Можем ли да допуснем още една държава да тръгне по същия път?
С министър Костело и Нора Оуен, съветник по хуманитарни въпроси на Irish Aid
Бях в Дъблин, където се срещнах с Министъра по търговията и развитието Джо Костело. Той обяви, че правителството му ще даде пет милиона евро за борбата срещу глада в Сахел.
С това Ирландия направи изключителен жест – впечетлена съм, но не и изненадана. Като народ, изпитал ужасите на глада, ирландците имат вродено съчувствие към гладуващите хора по света.
Сред европейските държави, Ирландия е петият най-голям донор на хуманитарна помощ; тя има и дълга традиция в хуманитарната дейност, най-вече в Африка. Въпреки тежките икономически промени, през които страната преминава и независимо от нуждите у дома, решението за помощ в Сахел е безспорно доказателство за ирландската солидарност към тези, които са в най-голяма нужда.
Европа е обхваната от изключително тежки студове и обилни снеговалежи в последните седмици. Тъжно е, че загинаха стотици хора на нашия континент. Милиони други бяха засегнати – останаха без ток, отопление и храна, оказаха се неспособни да отидат на училище или дори да стигнат до болницата. Няколко държави обявиха извънредно положение в регионите, парализирани от снега.
Мнозина все още се нуждаят от помощ, а службите за гражданска защита работят постоянно – спасяват семейства, хванати в капана на лавини, евакуират села, доставят храна с хеликоптери. Моят екип в Центъра за мониторинг и информация на Европейската комисия също е много зает. Експертите ни по гражданска защита наблюдават метеорологичните промени и речните потоци, координират се с националните власти и се мобилизират да се притекат на помощ. Европейско съдействие вече беше поискано от моята родина България, където пропукана язовирна стена близо до село Бисер причини наводнения, които отнеха човешки животи и разрушиха много сгради. Чрез Механизма за гражданска защита на ЕС молбата за помощ на българските власти получи отговор и то за броени часове.
Ще продължим да следим ситуацията в Европа. Разбира се, всички очакваме затоплянето на времето, но се боя, че ако снегът се стопи прекалено бързо ни очаква друг, още по-голям проблем – наводнения. Надяваме се на най-доброто, но трябва да сме готови за най-лошото. В този момент това са наводненията.
Ситуации като тази ни напомнят колко важна е превенцията и колко необходимо е да планираме и да се готвим за рисковете, които ни заплашват. Надявам се, че този урок ще ни накара да засилим превенцията си срещу бедствия. Така че следващия път, когато природата ни изненада, да сме по-подготвени и по-малко уязвими.
Европейският парламент като глас на гражданите – моите наблюдения от миналата седмица
EP Audiovisual Service
Била съм в Пленарната зала на Европейския парламент много пъти и винаги научавам нещо. Така беше и миналата седмица. И си струва да разкажа за това на читателите си, тъй като Парламентът обсъди доклад с пряко отношение към моята работа – преглед на управалението на хуманитарните средства, подготвен от евродепутата Мартин Еренхаузер.
Извлякох три важни извода от доклада и от дебатите по темата в Пленарната зала. Първо, впечатляващо е, че Европа запазва своя стремеж да е сила към добра промяна в света, въпреки кризата, която преживява. Това са трудни времена, но въпреки това европейските граждани ги е грижа за тези, които са в най-отчаяна нужда. Второ, европейците очакват от нас, които управляват хуманитарната помощ, да го правим по възможно най-ефикасния и ефективен начин. Европейските депутати показаха ясно, че като представители на нашите граждани държат максимално техните пари да се разпределят правилно. Трето, заключението от доклада беше, че ECHO, хуманитарната служба на Европейската комисия, си върши работата добре.
Това е ценно признание за нашите експерти в Брюксел и за тези, които работят на терен, в над 40 държави, уязвени от бедствия и войни, където предоставяме помощ в трудни и понякога опасни условия. Признанието на Европейския парламент е и чудесен начин да започнем годината, в която ECHO ще отбележи своя 20-ти юбилей.
Срещнах Рахи Харуна на прага на сериозен житейски избор, за който получаваше морална подкрепа от привидно необичаен източник.
Рахи е 38-годишна майка на пет деца. Запознахме се в село Бамбе, Нигер, в здравен център на хуманитарната организация Concern, финансиран от Европейската комисия. Заедно с други жени, Рахи участва в програма, помагаща на майките от селските райони да увеличат периода между бременностите си. Срещата ни беше изненада за мен, тъй като до неотдавна семейното планиране беше тема-табу в Нигер. Още по-изненадващо беше присъствието на местния имам. Той ни разказа, че според Корана майките трябва да направят пауза между ражданията на децата си. Тук, в Бамбе, местните религиозни лидери подкрепят семейното планиране. Тази подкрепа е жизненоважна за намаляване на главоломния демографски растеж – с 3.3% годишен прираст, населението на Нигер се удвоява на всеки 20 години. Това се случва в страната, която оглавява световния индекс на бедността, където климатът е безмилостен, а земеделието – почти невъзможно.
След като проучи възможностите си за семейно планиране, Рахи избра контрацепцията. „Не искам повече деца,“ каза ми тя. „Не мога да ги изхраня и не искам да ги гледам как плачат от глад“. Четирите й бременности – последната с близнаци – са изтощили не само Рахи, но и цялото и семейство.
Рахи и близките й са преживели три цикъла на глад в последното десетилетие; с последния от тях се борят днес. Ежегодният „гладен сезон“ започва и то с няколко месеца по-рано от обичайното. Седем милиона души са в риск от глад; сред тях 1,3 милиона са деца под 5-годишна възраст.
Докато Рахи получава медицинска помощ, в съседната сграда десетки майки чакат търпеливо за измерване на теглото, преглед и ваксинация на децата си. Ума е вървяла 10 километра с най-малките от шестте си деца, които се нуждаят от лечение за крайно остро недохранване. Всяка година то убива 300 хиляди деца в региона на Сахел. Тук простичката, но ефективна линия за измерване на обиколката на горната част на ръката показва сантиметрите между живота и смъртта.
За майки като Рахи и Ума, всеки ден е борба за оцеляване. Но с подкрепа и правилни съвети, за техните деца има надежда. Ето защо в зародиша на поредната гладна криза, Европейската комисия удвоява своята хуманитарна помощ за страните от региона на Сахел. Ще предоставим над 100 милиона евро, които ще облекчат страданието на милиони хора – включително на тези, за които ви разказах днес.
Какво е общото между снега, Скайп и гражданската защита?
Среща с Minister Urmas Paet и Väino Reinart, Под-Секретар по въпросите на икономиката и развитието
Когато си в Естония, общото е много! Балтийската държава има изключително голямо интернет покритие, лидер е в информационните технологии и е родината на Скайп. А тези технологични предимства намират широко приложение в подготовката и реакцията на бедствия.
Вчера кацнах в замръзнал, покрит със сняг Талин. Според естонците, заради студа никой не иска да излиза навън, затова е било логично да инвестират в достъп до интернет. Днес покритието му обхваща 98% от населението, а много от хората пазаруват, банкират, плащат данъците си и гласуват онлайн.
Пак онлайн, естонците се подготвят за бедствия: в Академията по науки на сигурноста участвах в компютърна симулация на различни сценарии – земетресения, пожари, индустриален инцидент, предизвикан от разбиване на самолет в петролна рафинерия. Виртуалната подготовка за реакция на бедствия много прилича на компютърна игра с джойстик. Но тя е сериозна работа, с тренировки в реално време и много свързани участници. Огромното й предимство пред обичайните упражнения на терен е възможността да се минава многократно през всеки сценарий и да се поправят грешките.
Новите технологии за информация и комуникация дават много на реакцията на бедствия, например в операциите за издирване и спасяване на изчезнали и пострадали. Не е случайно, че естонската гражданска защита набляга толкова на IT уменията. Досега, над 1700 души са преминали през упражненията чрез симулации. Естония е и щедър партньор, който споделя опита си с други страни. Бях впечатлена да видя как една държава може да използва област, в която има безспорно предимство – технологиите – за превенция, подготовка и реакция на бедствия.
Държавите с дълги и студени зими са много, но не всички имат впечатляващите постижения на Естония във високите технологии. Там са го постигнали, защото предприемаческият дух цъфти благодарение на доброто управление, политическата стабилност и реформаторски мислещото правителство.
Срещнах се с някои представители на това правителство – външният министър Urmas Päet и под-секретаря за въпросите за икономиата и развитието Väino Reinart; министъра на вътрешните работи Interior Ken-Marti Vaher, и Alo Tammsalu, заместник-директора на Спасителната служба. Разговарях и с председателя на естонския парламент Ene Ergma и други депутати, включително създателя на естонския Спасителен борд Mati Raidma.
Обсъдихме все по-дейната роля на Естония като хуманитарен донор и играч. Естония беше активен съпредседател а инициативата Глобално хуманитарно донорство; тя подкрепя многобройни хуманитарни организации; нейният Екип за помощ при бедствия участва в мисии в Кипър, Украйна, Молдова, Пакистан, Индонезия и Хаити. Високо-капацитетният Балтийски модул за борба с наводненията (в който участват още Латвия и Литва) помогна при битките с наводненията в Полша и Молдова преди две години. Естонците могат да се гордеят с последователния ангажимент на страната си за спасяване на животи и помощ на хора в нужда. А като европейски комисар за реакция при кризи, аз съм не само горда, но и по-спокойна от това, че нашите граждани и жертвите на бедствия по света могат да разчитат на подкрепата на Естония.
Преди 12 години Измит в Турция беше разтресен от земетресение, в което загинаха 17 хиляди души. Европа се притече на помощ. Но самите европейски експерти осъзнаха един тревожен факт: заради липсата на комуникация между екипите за търсене и спасяване на оцелели, някои сгради бяха претърсени повече от веднъж, а други бяха пропуснати.
След този опит и благодарение на волята на специалистите в реакцията на кризи беше създаден Механизма за гражданска защита, който координира европейския отговор на големи бедствия.
От август 1999г. досега светът беше разтърсен от много други бедствия. В последното десетилетие се случиха редица мега-кризи – от Южноазиатското цунами, през урагана Катрина, убийственото земетресение в Хаити и огромните наводнения в Пакистан.
Не ни се размина и тази година – комбинацията от земетресение, цунами и ядрен инцидент в Япония предизвика повече щети от което и да е бедствие в историята. В Европа, за последните 10 години, природни бедствия са убили 10 хиляди души и са причинили щети за 150 милиона евро.
Очевидно е, че трябва да настроим системите си за реакция на бедствия към повече ефективност и по-добра координация. За да го направим, днес Европейската комисия отправи законодателни предложения за засилване на сътрудничеството ни в гражданската защита.
Oт създаването си през 2001г. Механизмът за гражданска защита е бил активиран около 150 пъти. Първата година – три пъти. Миналата година – 32 пъти. Тази тенденция показва драматичния ръст в размера и честотата на бедствията и в нуждите от нашата дейност.
Днес имаме основите за по-добър отговор, гарантиран от предсказуеми ресурси, които могат да бъдат бързо мобилизирани. Да сме бързи и да можем да планираме реакцията си на бедствия не е лукс – а все по-голяма необходимост.
Изминалата година ни даде доказателство за това с поредните напомняния за това колко уязвим е нашият всят. Трябва да направим повече за да сме подготвени за неочакваното и за да му дадем ефективен отговор, спасявайки животи и оказвайки първа помощ. Днешното ни предложение е голяма стъпка напред към тази цел.
Европейски дни на развитието 2011, Варшава: Кризата в Африканския рог вероятно ще продължи до средата на следващата година, а в региона на Сахел се разпалва ново бедствие. И двете са причинени от глада. И двете се нуждаят както от краткосрочен отговор, така и от дългосрочни решения, за да сложим прът в колелото на сушата, която влачи след себе си недохранване, глад, смърт и липса на развитие.
От 2006г. насам подкрепяме пилотни проекти за намаляване на рисковете от суша в Африканския рог. Финансираме операции като рехабилитация на водоизточници и управление на пасища. Внедряваме и механизми за ранна реакция, когато се стигне до криза – мобилни здравни клиники, купони за храна и доставки на вода.
Но дори най-успешните пилотни проекти са обречени на неуспех ако не се интегрират в устойчиви програми за управление на сушата, които да са в ръцете на местните институции и които да получават адекватна подкрепа от донорите и правителствата на страните, в които са приложени.
Промяната на климата е факт и сушите ще стават все по-чести и дълги в региони като Африканския рог и Сахел. Но последствията от климатичните промени в нашия все по-уязвим свят могат да бъдат предвидени. И можем да се подготвим за тях – като прекъснем причинно-следствената връзка между сушата и глада.
За тази цел са нужни дългосрочни решения за по-добра устойчивост на застрашеното население. Мисля, че инициативи, които привличат за тазу кауза и гражданското общество – като Хартата за прекратяване на крайното недохранване, са изключително важни. Хартата е проект, който подкрепям напълно – не само заради изключително важните цели, които си поставя, но и заради отдадените и стойностни организации, които стоят зад нея.
Няколко дни преди Международния ден на доброволците на 5 декември се запознах с впечатляващи доброволци в Бавария и Полша.
Първо искам да ви разкажа за Яцек Ринг, на когото имах честта да връча награда за доброволчество във Варшава.
Господин Ринг страда от гръбначно-мускулна атрофия и може да движи само част от дясната си ръка. Въпреки това на бляскавия прием, с който беше закрита Европейската година на доброволчеството, неговата усмивка озари цялата зала.
Въпреки своите увреждания, господин Ринг обикаля света и вдъхновява хората за доброволческата кауза. Благодарна съм на него и на организаторите от Полското председателство на ЕС за възможността да прочета пред публиката във Варшава вдъхновяващите стихове на Яцек Ринг.
Какво мога да ти дам?
А ти на мен?
Може би ще се разминем просто
Заети в гонката си с бягащото време?
Или може би ще спрем за миг
И ще научим нещо един от друг.
Само чрез това, което даваме на другите
Можем да издържим изпита
Изпитът, наречен живот
От който резултатът е вечността.
Господин Ринг има талант не само в поезията, но и в това да носи надежда в живота на другите. Както самият той каза на публиката във Варшава – „нашите слабости ни правят по-силни“. Там, в тази зала и по този повод, беше очевидно какво има предвид той – че можем да сме по-силни само ако работим заедно.
Няколко дни преди срещата ни имах удоволствието да се запозная и с представители на доброволчески организации в Бавария; сред тях имаше хора на Червения кръст, където членуват над милион доброволци. Те участват в широк спектър на дейности – от планинско спасяване до помощ за възрастни хора.
Бях изумена от историята, която ми разказа пилотът на противопожарен хеликоптер Андреас Хофлер. Той е доброволец от 20 години – а изглежда толкова млад! Причината е, че Андреас е започнал с доброволческата си дейност едва 14-годишен.
А сега, представете си, че в Европа има нова държава, където цялото население са доброволци – можете ли да познаете колко голяма би била тя?
Сто милиона души – най-голямата страна в Европейския съюз! Това е броят на европейците, които се занимават с някаква форма на доброволчество. И ако съдя по невероятните ни доброволци, които срещам при пътуванията си, мисля, че тази държава би била светъл пример за целия свят.
Току-що посетих Франция – една от люлките на хуманитарнзма. Когато става въпрос за оказване на помощ на хора, изпаднали в сериозна нужда, французите винаги са били сред първите, най-активните и най-ангажираните. Вижте, например, организацията Лекари без граници (Medecins Sans Frontieres), създадена от френски медици, целящи да достигнат до най-нуждаещите се от тяхната помощ. Искрата, запалена от тези лекари днес свети по-ярко от всякога – тя носи облекчение и надежда на хиляди хора по света и вдъхновява други също да помогнат.
В Париж с радост видях, че французите и днес са все така отдадени на хуманитарната дейност и принципи. Установих това по време на срещите ми с външния министър Ален Жупе и министъра по международното сътрудничество Анри де Ренкур. Усетих го и на Националната хуманитарна конференция. Бях впечатлена и окуражена, че в тези така трудни времена за Европа френските министри, неправителствените организации и гражданското общество не изпускат от внимание хуманитарните приоритети и активно обсъждат бъдещето на хуманитарната дейност.
Тези дискусии бяха предшествани от едно символично напомняне за важността на нашия хуманитарен ангажимент – броени дни по-рано, трима френски хуманитарни работници бяха освободени от продължителен плен в Йемен. Радвам се, че премеждието им завърши щастливо, но то ни напомня колко опасна и трудна е работата на хуманитарните работници и колко важно е да продължим да даваме пълна подкрепа на тях и на хората, на които помагат. По този въпрос, Франция не само изповядва една велика традиция, но също така показва и голяма амбиция.
Конференция по хуманитарна помощ и гражданска защита в Рим
Днешната ми среща с Джани Лета, (на снимката горе) държавен секретар по въпросите на председателството на Съвета на министрите и дясна ръка на премиера Силвио Берлускони, протече на фона на драматичния край на една политическа ера. Палацо Киджи, аристократичната резиденция от 16-ти век, където работи италианското правителство, беше доста оживена, но все пак г-н Лета благосклонно отдели от времето си за тази среща. Посланието му беше ясно: независимо от настоящите трудности, Италия ще продължи да подкрепя силен европейски капацитет за реакция при кризи.
Разговаряхме точно преди неговата реч на конференцията по повод десетата годишнина на Европейския механизъм за гражданска защита – двигателят на нашите съвместни усилия по опазването на живота и сигурността на нашите граждани при бедствия и кризи, причинени от природата или човека.
С повече от милион доброволци, активни в гражданската защита и с пълна гама от природни бедствия – осем активни вулкана, земетресения, горски пожари – Италия е сред най-напредналите нации, когато става въпрос за готовност и бърза реакция. Именно готовност и бърза реакция бяха демонстрирани по време на борбата с наводненията през изминалите дни. Без бързата реакция на италианските власти, жертвите и разрушенията със сигурност щяха да са посече.
Италия е доказвала безброй пъти своята солидарност и когато други пострадат – последното доказателство беше включването й в европейската реакция на заметресението в Турция. За подслон на стотици семейства, загубили домовете си в Турция, Италия изпрати повече от 200 палатки, пригодени за зимни условия. По-рано тази година, Италия осигури и въздушен и морски транспорт за спасяване на бягащите от насилието в Либия чрез европейския Механиъм за гражданска защита, както и самолети за борба с горските пожари в Гърция и Албания през лятото.
Италия винаги е била активен участник в европейските усилия за гражданска защита и за подкрепа на пострадалите от бедствия по света; уверена съм, че тя ще продължи да е пример за подражане в тази област, независимо от трудните времена, през които минаваме всички в Европа.
Първото проплакване на новородено бебе току-що постави нов световен рекорд – роди се 7-милиардният жител на планетата.
Всеки нов живот е нова надежда, но твърде много надежди угасват заради бедността, бедствията и войните. Ето защо, новият рекорд е повод за размисъл за бъдещето ни в свят с над седем милиарда други хора.
Работата ми като хуманитарен комисар често ме изправя пред гладуващи деца в страни с бързо растящо население и силно уязвима екосистема. В тези страни, милиони хора могат само да мечтаят за утрешен ден в който гладът да не е реален риск.
Да вземем за пример Африканския рог, където сушата тласна над 13 милиона души в лапите на глада. В засегнатите страни, населението се е увеличило пет пъти в последните пет десетилетия. През 1960г., населението на Кения (8,1 милиона души) беше почти равно на населението на моята родина, България (7,9 милиона). Днес Кения трябва да изхранва 40 милиона гърла, докато България има обратния демографски проблем – населението й намаля до 7,5 милиона души. Признавам си, че не мога да си представя как би изглеждала страната ми, ако българите станат пет пъти повече само за 50 години – и какъв би бил ефектът от подобен ръст върху земеделието и водните ресурси, здравеопазването и бюджета. А ефектът е дори по-осезаем в Кения, където голяма част от територията е силно уязвима от засушаване.
Рекордното население означава и рекорден брой хора, живеещи под болезнен натиск. Бедствията, свързани с климатичните промени (наводнения, суша, бури) застрашават повече хора от всякога; цял милиард е броят на хората в риск от глад; по-многобройни от всякога са редиците на крайно бедните и жертвите на войни. Комбинацията от демография, нови и стари проблеми увеличава детската смъртност, предизвиква все по-големи бежански вълни и прави светът все по-несигурен за всички нас.
Хуманитарната общност се готви да посрещне новите, растящи нужди от помощ на все по-многобройните жертви на различни кризи. Но същевременно е все по-очевидно, че спешната помощ е само частица от решението на проблемите, предизвикани от растящото население.
Политиците, които се занимават с въпросите на развитието, твърде дълго пропускаха демографията от своите разговори и стратегии. Това трябва да се промени ако сме искрени в ангажимента си за приличен живот и човешко достойнство към всеки от нашите седем милиарда съграждани.
Предизвикателството е сложно – трябва да се повиши добивът на хранителни култури; да се разшири достъпът до здравеопазване; да се подобри образованието за момичетата (по-образованите майки доказано раждат по-късно, по-малко деца и с по-ниска детска смъртност); да се инвестира в мерки за намаляване на риска от бедствия и да се направи така, че плодовете от икономическия растеж да се разпределят по-честно.
Но предизвикателството е и спешно, защото следващият милиард хора ще дойдат много скоро – според ООН до 2025г. вече ще сме осем милиарда.
Заедно с Турция помагаме на пострадалите от земетресението
Земетресение с магнитуд 7,2 разтърси района на Ван в източна Турция в неделя. Властите, Червеният полумесец и многобройните доброволци са изправени пред огромно предизвикателство и вече спасиха хиляди хора.
Центърът за спешна реакция при кризи на Европейската комисия беше поставен в незабавна готовност да координира приноса на Европа към спасителните операции ако и когато Турция се нуждае от това. Днес този момент дойде – получихме молба да се включим в реакцията и да помогнем с осигуряването на подслон за тези, чиито домове бяха разрушени от земетресението.
Турция поиска семейни палатки и заслони. В района на Ван сега е много студено – през нощта температурата пада до нула, така че палатките трябва да са годни за зимни условия.
Няколко държави, които участват в Европейския механизъм за гражданска защита, вече предложиха помощта си. Очаквам, че в следващите часове към тях ще се присъединят и други – европейските държави вече изразиха своята солидарност и се надявам, че ще сме в помощ в този труден момент, когато страдат толкова много хора.
Участието ни ще е в съвместна операция с турските власти. В спешни случаи като този е важно да се действа под ръководството на тези, които най-добре познават ситуацията и нуждите.
Ще изпратим и експерти по гражданска защита. Те ще са нашите очи на мястото на бедствието, ще координират европейската помощ и ще говорят пряко с местните власти и засегнатите хора.
Турция е била приятел в нужда на тези, които се борят с бедствия – миналата година, например, тя изпрати противопожарни самолети в Израел за да противодейства на огромните горски пожари, а по-рано тази година турски медици помагаха на ранените при земетресението и цунамито в Япония. Още по-скоро, Турция беше щедър домакин на хилядите бежанци от насилието в Сирия. Така че, Турция многократно е показвала своята солидарност – а сега заслужава нашата.
Смелост на дежурство: запознанство с българската Планинска спасителна служба
За младата двойка денят изглеждал подходящ за преход в Рила, една от най-красивите планини в България. Времето било хубаво, а рилските върхове предлагат гледки, които спират дъха и си заслужават катеренето.
Двамата се изкачвали все по-високо и по-високо а пътеката ставала все по-тясна и стръмна. И тъкмо когато наближили върха, момичето загубило равновесие, подхлъзнало се и паднало в едно дере. Кракът й бил счупен. Младежите бързо разбрали, че са закъсали.
Момчето се свързало с Планинската Спасителна Служба, но батерията на телефона му паднала преди да успее да обясни къде са. Междувременно времето се влошило; леките дрехи, с които били облечени момчето и момичето, пропускали студения дъжд, който бързо преминал в сняг.
В същото време в станцията на БСС обаждането задействало сложна спасителна операция. Дежурните спасители не знаели точното местонахождение на двойката, а времето ставало все по-лошо с всяка минута. Но спасителите знаели, че някъде там горе са хора в бедствено положение, които се готвели да посрещнат идващата буря и студената нощ. Три спасителни екипа поели по стръмния планински път.
Ръководителят на спасителната група бил изправен пред труден избор – той знаел, че той и другарите му рискуват собствения си живот в едно почти безнадеждно издирване. Именно в подобни моменти, опитът е в основата на решението. Лидерът поел този риск: трите спасителни екипа продължили търсенето.
И ги намерили– премръзнали, уплашени, момичето – с болки, но все пак живи. Мога само да си представя как са се чувствали младежите, когато видели спасението да идва към тях, облечено в обемисти червени якета.
Тази история ми я разказа Кирил Русев, ръководителят на спасителната група. Запознах се с него когато заведох екипа си от Брюксел в Рила, за да научим повече за работата на БСС в кризисни ситуации. Това беше едно незабравимо преживяване – спасителите ни показаха колко усилено се подготвят за всеки критичен сценарий. < Те „спасиха“ и нас – от един ски-лифт и от скалите високо над една река. Това, което ме впечатли най-много, беше колко сплотен е екипът им – в крайна сметка, там горе в планината, те спасяват човешки същества в опасни условия, и трябва да си имат доверие дори и за собствения си живот.
Из планините на България работят 34 спасителни екипа, в които има 600 мъже и жени и 15 обучени кучета. Благодарение на тях, стотици планински туристи – като двойката от моята история – получават помощ всяка година. За мен и екипа ми беше чест да се срещнeм с част от тези планински спасители и да се запознаем с техните впечатляващи умения.
Завърнахме си в Брюксел с чудесни спомени; отнесохме и част от задружността, с която работят планинските спасители. Ще я пренесем в нашата работа така, че Европа да е в най-добрата си форма тогава, когато нейната помощ е нужна при бедствие някъде по света.
Днес се връщам от една държава, която е толкова сложна, че дори името й е сложно – ЕС я нарича Бирма/Мианмар. В името на краткостта и предвид по-неформалния тон в блога ми, аз ще я наричам Мианмар – името, което държавата ползва в ООН. Десетилетия политическа изолация, бедност и страх, са превърнали тази изключително красива страна в една от най-бедните в света.
Хората на Мианмар страдат както от човешка ръка, така и от гнева на природата. Страната им е поле на дълги конфликти в граничните райони, където сблъсъците между армията и местни етнически групи обричат на нищета местното население и предизвикват вълни от бежанци. Същевременно, както и съседите й в югоизточна Азия, Мианмар е и в изключително висок риск от циклони и наводнения, земетресения и други природни бедствия. В една от най-бедните държави, където има много пречки пред предоставянето на помощ, тук всяко бедствие може да предизвика огромно страдание и загуба на човешки животи. Например, през 2008г. циклонът Наргиз отне, по официални данни, живота на 140 хиляди души.
Тези проблеми поставиха Мианмар на моя радар, като комисар по хуманитарната помощ и реакцията с кризите. Моят приоритет по време на посещението ми беше да обсъдим как Европа, като голям донор на хуманитарна помощ в страната, може да помогне на хората там да са по-малко уязвими. Поисках от властите да осигурят по-добър хуманитарен достъп до областите, където населението разчита на хуманитарна помощ, особено в граничните райони. Това е необходимо, за да можем да оценим нуждите и да предоставим нужната помощ. Получих уверения, че властите ще отворят повече врати за хуманитарната помощ. Сега обаче думите трябва да бъдат последвани от действия. Обсъдихме също така и как Европа може да е по-полезна след следващото голямо бедствие и как да направим така, че населението да е по-подготвено и устойчиво на щетите, които неминуемо идват с всеки катаклизъм (за жалост, в Мианмар въпросът не е дали, а кога).
В Найпитау, новата столица на страната, правителството обеща да работи по-усилено за да намали уязвимостта от бедствия на гражданите. Ние ще помогнем в тази задача чрез своите хуманитарни партньори. Вярвам, че наистина ще можем да променим положението – циклонът Наргиз беше червена лампа – той уби толкова много хора и причини толкова много щети не само заради силата на вятъра и яростта на бурята, но и заради недостатъчната подготовка и нежеланието на режима да допусне помощ от международната хуманитарна общност.
По-трудна е темата с достъпа до областите, раздирани от етнически конфликти. И въпреки това, получих окуражаващи сигнали – правителството признава нуждите от хуманитарна помощ и е готово да приеме предоставянето й. Един от министрите ме покани да му се обаждам всеки път, когато хуманитарните работници срещнат пречка в Мианмар и не могат да стигнат до хората, които чакат помощ. Готова съм да му се обаждам колкото често е нужно.
Ще продължим да помагаме на най-нуждаещите се в Мианмар с финансова подкрепа и с отдадения труд на нашите експерти. Но най-добрият начин да помогнем на нуждаещите се е чрез развитие за всички граждани, развитие, което предлага нови възможности и свобода. Развитие и шанс са двете неща, от които Мианмар се нуждае най-много. Докато пътувах из страната забелязах, че основният начин за препитание е примитивното земеделие, извършвано на ръка, с помощ от стари трактори и изпосталели крави. Страната се нуждае от пътища, болници и работни места, но и от права за гражданите си. Предизвикателството е огромно, но и залогът е висок – мир и честно разпределение на значителните природни ресурси, по-висока устойчивост на бедствия и по-добър живот за хората, или нестабилност, още повече жертви на бури и земетресения, още повече страдание и бежанци. Пътят напред няма да е лесен, но надеждата за промяна е огромна. Утре ще ви разкажа повече за нея, когато напиша впечатленията си от срещата ми с Аун Сан Су Чи.
Много неща се случиха след последната ми публикация тук – и то не само в Африканския рог, за който аз и колегите ми ви разказвахме толкова много напоследък. Кризата в източна Африка продължава да стои в дневния ми ред като огромно предизвикателство, особено предвид факта, че вчера ООН обяви глад в още повече области на Сомалия
Междувременно, ситуацията в Либия също навлезе в нова фаза (тук можете да научите повече за нашата реакция). Затова поканих Хайнке Вейт, един от комуникационните експерти на Европейската комисия в Близкия изток, да сподели своите пресни впечатления от границата между Тунис и Либия (където бях и аз по-рано тази година) и от пътуването си до Триполи.
Върнах се в Рас Аждир, на границата между Тунис и Триполи. Това място беше в медиите многократно през февруари и март тази година. . По това време, десетки хиляди работници-мигранти търсеха спасение от конфликта в Либия. Повечето от тях нямаха пари, за да си купят билет за вкъщи и бяха блокирани на границата, където спяха на земята въпреки ледения вятър. Европа беше сред първите, които им подадоха ръка и осигуриха за бедстващите палатки и вода, храна и медицинска грижа.
Днес Рас Аждир изглежда много по-различно и прилича на всеки друг граничен пункт, през който минават коли и камиони. От тук минава пътят за Триполи – една дълга линия, все едно начертана с молив. От ляво е морето, а безкрайната пустиня е от дясно. Колегите ми – хуманитарни работници от Европейската комисия изминаха този път само преди няколко часа, но в обратна посока – към Тунис. Те бяха първия европейски хуманитарен екип, който пристигна в Триполи на 28 август, за да извърши анализ на хуманитарните нужди. Днес пристигаме с нов екип, който поема работата.
Подминаваме няколко малки градчета – Зувара, Субрата и Азавайя, имена, днес познати от репортажите за битките между бунтовниците и силите на Кадафи. Виждаме няколко разрушени къщи, банка, офис сграда, изгорели прозорци, дупки от куршуми и шрапнели.
Трафикът се сгъстява, а пътят се разширява с приближаването към Триполи. Опашки от автомобили се вият пред бензиностанциите. Горивата все още се намират трудно, но недостигът не е толкова сериозно, както преди няколко седмици, когато шофьорите трябваше да чакат с дни, за да напълнят резервоарите си.
Преминаваме през около 20 пътни пропусквателни пунктове и бариери, повечето от които са контролирани от въоръжени представители на опозиционните сили. След още два часа и половина достигаме търговската зона на Триполи с високи сгради и хотели с изглед към морето. Под чадърите на плажа стоят семейства и приятели, някои души се къпят в морето. На пръв поглед, градът изглежда напълно спокоен и нормален.
Но когато завиеш по тесните улици, навсякъде се виждат купчини от отпадъци, които някога бяха събирани и изхвърляни от работниците-мигранти, които вече не са тук. Много магазини и домове са затворени. Повечето са собственост на египтяни, които най-вероятно са напуснали страната, поне засега. Вероятно много от тях са избягали от Либия именно прес Рас Аджир, откъдето идваме ние. Може би поне част от тях са стигнали вкъщи благодарение на европейската солидарност.
Току-що се върнах от посещение на Африканския Съюз в Адис Абеба, Етиопия. Бях там за донорската конференция във връзка със сушата и глада в Африканския рог.
Въпреки че конференцията беше донякъде негативно представена в медиите, аз мисля, че събитието премина успешно. Трябва да погледнем отвъд заглавията и сумите, обещани от африканските държави за да помогнат на гладуващите им братя и сестри в Кения и Сомалия, Етиопия и Джибутиi.
Конференцията е без прецедент – тя показа пътя напред и съм сигурна, че Африканският съюз – и неговият специален пратеник за Сомалия, неуморният Джери Раулингс- ще продължат добрата работа, започната в Адис Абеба.
Окуражаващи сигнали получих и при двустранните си срещи с етиопския премиер Мелес Зинави Асрес, сомалийския президент Шейх Шариф Ахмед, председателя на АС Жан Пинг и Доналд Камерука, президентът на Африканската банка за развитие.
В краткосрочен план, неизбежно е ситуацията в Африканския рог да се влоши още преди да започне да се подобрява, но днес вече всички отговорни фактори споделят мнението, че трябва да гледаме не само към неотложната задача да окажем помощ на най-нуждаещите се, но и да не отклоняваме погледа си от бъдещето – където програмите и инструментите за намаляване на риска от бедствия могат да спасят стотици хипяди животи и да предотвратят нова трагедия.
Кенийците за Кения: национална солидарност за жертвите на сушата
Отново тръгвам за Африканския рог, този път към Етиопия. Утре ще участвам в донорската конференция за глада и сушата, организирана от Африканския съюз с цел да се намери африканско решение за този африкански проблем. Африканците вече показват солидарност с гладуващите, с бежанците и със засегнатите от сушата в източната част на континента си. За да ни разкаже повече за тази солидарност, днес поканих за гостуващ блогър Беа Спадачини, член на нашия хуманитарен екип в Найроби.
Джоан Нгугу, адмиистративен и логистичен асистент на Бюрото за регионална и хуманитарна подкрепа на ЕС в Найроби, е дарила около 80 евро в кампанията срещу сушата и глада “Кенийци за Кения”
“Дарявам от 27 юли, първият ден на кампанията,” разказва Нгуги, която дарява редовно между 5 и 10 евро в кампанията, която мобилизира обикновените кенийци да помогнат на най-засегнатите от сушата.
500 милиона за 4 седмици
Инициативата “Кенийци за Кения” е организирана от фондацията Сафариком, една от най-големите фирми за телекомуникации в региона, заедно с Кенийската Търговска Банка и Асоциацията на медийните собственици. Нейната цел е да набере 500 милиона кенийски шилинга (около 3,75 милиона евро) за четири седмици.
Гражданите на страните, засегнати от опустошителната суша, не чакат бездейно подаяния или чуждестранна помощ. В държави с растяща средна класа, като Кения, обикновените граждани запретват ръкави и затягат колани.
В знак на солидарност, някои хора се подлагат на пост, а други ходят пеша на работа, а спестените пари отделят за нуждаещите се. Местни музиканти лансираха нова песен – “Killo” (“вик” на суахили), за да привлекат внимание към страданието на сънародниците си, страдащи от глада и сушата.
Хората даряват и чрез М-pesа, система за мобилни финансови транзакции, която има репутацията на безопасен начин за трансфер на пари. Средствата се събират и насочват към Кенийския Червен Кръст.
Все по-големи нужди
В момента 2,4 милиона души в Кения оцеляват благодарение на хуманитарна помощ, но според ООН ситуацията вероятно ще се влоши към края на август, когато броят на нуждаещите се от хранителна помощ се очаква да нарастне до 3,2 милиона.
В последните два уикенда, Кенийският Червен Кръст организира доставката на 150 хиляди тона храна в най-засегнатите от сушата региони на страната.
“Вярвам на Червения кръст,” каза Нгуги. “Те спасяват животи и са изключително ефективни в доставките на храна. Те бяха от изключително ценна подкрепа и по време на безредиците, които последваха изборите през 2008г. и по време на последната суша през 2009г. Винаги дарявам пари, защото не мога да гледам как страдат деца,” разказва Нгугу.
Вечеря и глад
Както медиите по цял свят, и тези в Кения показват ежедневно шокиращите картини на общности, съсипани от сущата и на крайно недохранени дечица. “Най-трудно ми е когато сядам да вечерям и виждам по телевизията, че мои сънародници гладуват всеки ден,” обяснява Нгуги.
И бизнесът се мобилизира
Бизнесът също се включи в операцията за солидарност. Някои фирми удвояват даренията на своите служители. Банката Barclays Bank of Kenya, например, лансира своя кампания, ръководена от служителите, в която колективът на банката събирата дарения помежду си, а след това работодателят им умножава събраната сума.
Nakumatt, най-голямата верига супермаркети в Кения, също призовава клиентите си да даряват кеш на касите, когато плащат покупките си. Според някои данни, седем от всеки десет клиента се включват.
Ирене Мунюуте, друг член на хуманитарния екип на ЕС в Найроби, също участва в кампанията “Кенийци за Кения”. Тя казва, че не се тревожи, че дарените от нея пари могат да бъдат отклонени. “Независим и уважаван одитор надзирава бюджета на кампанията, което ме кара да съм сигурна, че нашата протегната ръка наистина помага на тези, които страдат най-много,” обясни тя.
Днес, 19 август, е Световния ден на хуманитарните работници. Това е повод да изразим своята признателност към мъжете и жените, които работят в трудни и понякога опасни условия и които посвещават своята кариера и своя живот в служба на човечеството. Без оръжие и често – без защита, те са в по-голям риск отколкото въоръжените миротворци на ООН. През 2010г. се случиха 129 инцидента, свързани с хуманитарни работници – 69 бяха убити, 86 бяха ранени, а 87 бяха отвлечени.
Днес те рискуват живота си и в Сомалия, където международната общност се опитва да помогне на милионите жертви на глада. Наскоро, когато посетих Сомалия, имах възможност да се срещна с част от хуманитарните работници които са на първата линия на нашата помощ. Сред тях беше Морис Кибойе, който работи за COOPI, организация – партньор на Европейския Съюз. Той ми разказа за хилядите хора, които всеки ден разчитат на неговия екип за да оцелеят – хора, които се борят с глада и с тежко въоръжени банди. Морис ми каза, че той и колегите му не биха могли да си вършат работата без подкрепата на местните хора – “ние им помагаме да оцелеят, затова те помагат на нас,” каза той. Думите му са напълно в синхрон с темата на днешния Световен ден на хуманитарните работници – тя е “хора помагат на хора”.
По света над милиард са тези, които живеят в крайна, отчайваща бедност. Те са най-уязвими от бедствия и войни. Климатичните промени и демографският растеж правят техния живот още по-труден, а мисията на хуманитарните работници – още по-важна и спешна. Тази мисия би била невъзможна без герои като Морис и неговия екип в Сомалия – хора, които имат една от най-опасните професии в света – но и една от най-благородните.
Хуманитарните работници са скромни, но постиженията им не са. Чрез тяхната служба и тяхната отдаденост, през миналата година Европейската комисия успя да докосне животите на над 140 милиона души, засегнати от конфликти и бедствия по света. Да спасим тези 140 милиона живота и да ги променим към по-добро е огромно постижение, което беше възможно благодарение на хуманитарните работници и на вас, европейските граждани, които подпомагат финансово и морално тяхната кауза.
Днес имам гостуващ блогър – Мартин Карими е член на нашия хуманитарен екип в Кения и работи по кризата в Африканския рог. Той сподели с нас затрогващата история от пътуването си до Ваджир, Кения. Тя е показателна за ситуацията в Африканския рог в този момент.
Животните и техните стопани масово бягат от Ваджир. В западната част на този регион доскоро е имало над 600 хиляди овце, кози, крави, камили и магарета. Днес почти половин милион от тях са заминали или измрели, а повечето от другите са измършавели и постоянно вързани пред празните ясли.
Лесно е да разберем защо е така. Повечето кладенци и други водоизточници са пресушени, земята е гола и изсъхнала. Това е така, защото в този хронично сух регион два последователни дъждовни сезона отминаха без дъжд. В западен Ваджир има села, където от три години не е падала и капка дъжд. Бурите са чести, но те носят само прах и пясък и превръщат пасищата в пустош, осеяна с нови пясъчни дюни. Силният вятър превръща праха в огромни облаци, които оцветяват небето в мръсно оранжево, като един непрекъснат, призрачен залез.
Сушата принуждава животновъдите да изоставят традиционното си номадско съществуване, тъй като водата и пасищата изчезват в целия регион. Много от хората се установяват в покрайнините на градовете, където разчитат на хуманитарните прогами. Те нямат пари да си купят нови животни, нито умения, които да им гарантират алтернативно препитание. Повечето от тях нямат друг избор освен да правят дървени въглища или да секат храсти и да продават дърва за горене. Но това е временно решение, което допълнително вреди на околната среда.
18-годишната Фархия Юсуф е една от тях. Тя наскоро се е преместила в град Грифту със съпруга си и 10-месечния им син. „Останахме без вода и храна и животните ни измираха. Загубихме 80 кози и пет камили, само няколко оцеляха,“ каза ни Факрия. Семейството й се изхранва с ориз и силен черен чай – единствената храна, която могат да си позволят със скромната печалба от продажбата на дърва за огрев. Днес Фахрия се надява на хуманитарна помощ.
На животинския пазар във Ваджир, 55-годишният Мухамуд Омар стои отстрани и притеснено следи замиращата търговия. Той е тук за да продаде част от оцелелите си животни – 17 изпосталели кози и овце. Мухамуд е благодарен, че по-рано е успял да продаде няколко кози за 4 евро едната, но най-добрата оферта, която е получил за овцете си, е 1,6 евро за бройка. Преди шест месеца, коза е струвала 24 евро, а овца – 16 евро. Днес обаче животните са прекалено слаби, а цените са паднали драстично.
Десет от животните на Мухамуд са умрели на път за пазара, прекалено слаби за да стигнат. Той се чуди как ще изхрани двете си жени и 11-те си деца. „Ако останалите ми кози умрат, ще се установим във Ваджир и ще си потърся някаква работа. На моята възраст ще е трудно, но нямам къде да отида,“ каза ни той.
Много други семейства, ударени от сушата, водят същата ежедневна битка за оцеляването си. Местните общности са изключително засегнати от честите опустошителни суши. „Хората нямат шанс да се възстановят от една суша, а ги връхлита следващата – това ги прави крайно уязвими,“ каза Беноа Колин, координатор на програмата за противодействие на сушата в Европейската комисия.
През 2011г. Комисията задели близо 100 милиона евро за хуманитарна помощ за семейства като тези на Фахрия и Мухамуд в целия регион на Африканския рог. Част от парите са насочени точно за да помагаме на местните общности да се справят с климатични удари като сушата.
Сега те чакат октомври, с надеждата, че дъждовете, които обикновено падат тогава, ще дойдат. Но дори ако завали, местните хора ще трябва да чакат още по-дълго за облекчение – следващата реколта ще дойде едва в началото на 2012г.
Вижте как хуманитарната помощ достига до най-застрашените от глад в Северна Корея
Вижте как хуманитарната помощ достига до най-застрашените от глад в Северна Корея5.052
Това видео беше заснето преди няколко дни в Северна Корея, от експерти на Световната програма по прехраната. Както може би си спомняте, Световната програма по прехраната е наш партньор в тази страна и разпределя хуманитарната помощ, която отпуснахме за най-застрашените от глад там.
10-те милиона евро, които отделихме преди месец, са насочени към корейците, които са в най-голям риск – деца под 5-годишна възраст, бременни и кърмещи жени, болните и възрастните. Целта ни е да спасим от глад около 650 хиляди души, живеещи в северните и източните провинции на Северна Корея.
Междувременно идват и други окуражаващи сигнали – и други донори подновяват хуманитарната си помощ в Северна Корея. Надявам се, че заедно ще успеем да помогнем на най-застрашените да преживеят трудния период до следващата реколта през октомври.
В момента летя към Найроби от далечните сухи равнини на пастирските кланове в северна Кения и южна Етиопия, където ударът на сушата щеше да е много по-унищожителен ако не работеха забележителните проекти, които съществуват благодарение на финансирането на европейските граждани.
Това са проекти за намаляване на риска от бедствия; те са жизнено необходими, ако искаме да прекъснем цикъла на опустошителните суши, които от десетилетия преследват клановете Борана и Габра, с които се срещнах днес.
В Турби, например, научих за клане на 95 души през 2005г. Причината е била борба на живот и смърт за все по-намаляващите ресурси. Днес местните хора не се борят помежду си, а заедно – а борбата им е за собственото им оцеляване. Без инвестиции в намаляването на риска от бествия, бъдещите кризи ще разпалят и нови конфликти. За да избегнем това, влагаме в мерки за намаляването на този риск около 10% от европейския бюджет за хуманитарна помощ (на обща стойност около 1 милиард евро).
Така – чрез инвестиции в здравеопазване и работа с местните животновъди, ние помагаме на хората в Мойале по-лесно да преживяват трудните времена и сушата, която е техен нежелан, но чест спътник. Статистиката ни казва, че сме на прав път – в този регион нивото на недохранване е наполовина по-ниско от тези в други части на страната.
Дуло е последната спирка за сомалийците, които се опитват да се спасят от глада и войната като достигнат съседна Етиопия. Както бежанците, така и местното население са жестоко ударени от рекордната суша. Гледките тук са ужасяващи, но има и причини за оптимизъм.
Първият окуражаващ знак даде местният старейшина, който беше седнал с представители на Coopi, която е хуманитарна организация и наш партньор. Той участваше активно в разпределението на хуманитарната помощ сред сомалийците, които прииждат тук от най-бедстващите части на страната си. Въпреки че само на километри от тук бушува конфликт и въпреки тежковъоръжената охрана, хуманитарните работници в Дуло се чувстват в безопасност. Старейшините и местната общност са техни защитници и така, с общи усилия, храната достига до най-нуждаещите се.
Говорих с едно семейство, изтощено до края на силите си. Те бяха вървели много дни, за да стигнат до Дуло. Майката ми каза, че биха предпочели да останат в Сомалия, но реколтата и кравите им са загинали от сушата. Семейството нямаше избор освен да замине. С наша помощ и с усилията на хуманитарните работници, днес това семейство е в безопасност и в добри ръце, тук, в Дуло.
От тази среща разбрах, че можем да достигнем до жертвите на най-тежката суша от 60 години насам без те да се превръщат в бежанци в съседни страни. Ето защо ще увеличим спешно помощта и усилията си в Сомалия, за да сме адекватни на огромните нужди.
Това би могло да е обикновен съботен следобед, в който щастливи деца от 6 до 16-годишна възраст тичат след футболната топка, облечени в тениски на любимите си футболни отбори. Погледът ми се спря на момченце с блестящи бели зъби, което дриблираше с топката, гордо, че носи екип на Челси с името на Франк Лампард на гърба си.
Но това е Дадааб в Кения, дом на най-големия бежански лагер в света и само на метри от тези здрави, щастливи деца, крачат хиляди гладни и бедни сомалийци. Тук, в края на дългото си бягство от войната и глада, те чакат на опашки пред бежанския лагер с надеждата за храна, вода и подслон.
Днес на границата между Сомалия и Кения се развива едно от най-драматичните събития в нашия свят от десетилетия насам. ООН официално декларира глад в Сомалия. 11 милиона живота са в риск в региона на Африканския рог.
Пристигнах тук, за да обявя значим приток на хуманитарна помощ за кризата в региона. Надявам се, че до няколко седмици финансовата подкрепа на Европейската комисия за бедстващите ще достигне 160 милиона евро.
Европейските държави също са щедри в помощта си и се надявам, че все повече от тях ще се включат в борбата за спасяването на толкова много хора. Днес нуждите са големи и спешни, но дори в окото на бурята не трябва да забравяме, че офанзивата на глада и отчаянието не може да бъде спряна само с пари.
Бях окуражена от страхотната работа на хуманитарните работници в Дадааб – нека не забравяме, че тя е възможна само благодарение на щедростта на кенийското правителство и народ. Бях изключително впечатлена и от несломимия дух на бежанците, преживели ужаса и неописуемото страдание на абсолютния глад.
Срещнах изтощена млада двойка, които бяха вървели с дни с осемте си деца – най-малкото беше бебе на три месеца. Запознах се с тях, когато преминаваха през процедурата за прием в лагера, включваща медицински преглед и дажба от храна, вода и санитарни консумативи за следващите три седмици.
Това беше само едно от 20-те хиляди семейства, тълпящи се пред вратите на лагера. Но когато се разделихме, ги оставих с успокояващата мисъл, че най-лошото вече е зад тях и с надеждата, че скоро и техните деца ще тичат след футболната топка в събота, както другите деца по света.
Днес може да сте видяли в новините, че Европейската комисия ще окаже помощ за прехраната в Северна Корея.
Решението не беше лесно. В страна, която е почти изцяло откъсната от външния свят, искахме да сме сигурни в отговорите на два въпроса: първо, има ли наистина хуманитарна криза? И второ, ако дадем хуманитарна помощ, ще достигне ли тя до хората, на които е нужна?
За да получим отговори, изпратих екип от хуманитарни експерти в Северна Корея през юни. Те пътуваха из столицата и провинцията, посетиха хранителни складове и пазари, влязоха в болници и центрове за разпределение на храна, в детски градини и сиропиталища. И потвърдиха, че без съмнение гладът е тежък, особено за най-уязвимите.
Недостигът на храна е хроничен проблем в Северна Корея, но тази година е особено ужасна: наводнения унищожиха миналогодишната реколта, а изключително студената зима беше пагубна за пролетния добив. Отгоре на това в страната се разрази епидемия от шап, в която умряха много животни, което значи по-малко мляко, по-малко месо и по-малко добитък занапред.
В следствие на тези проблеми, хранителните дажби бяха намалени до 150 грама – шепа царевица на човек на ден. В някои райони хората имат толкова малко храна, че се хранят с трева. Недохранването е особено пагубно за най-малките – ако не ги убие, то спъва завинаги умственото и физическото развитие.
Така че – да, нашата помощ е необходима. Но преди да я изпратим, исках да съм абсолютно сигурна, че тя наистина ще стигне до 650-те хиляди корейци, които нашите експерти посочиха като най-нуждаещи се (деца под 5-годишна възраст, бременни и кърмещи жени, болните и най-възрастните). Направихме всичко възможно за да следим и контролираме движението на нашата помощ в страната: от пристанищата, през които тя ще влезе в Северна Корея, до чиниите на хората, които се нуждаят от нея. Световната програма по прехраната, която ще доставя помощта ни, ще извършва и строг мониторинг и ще прави над 400 проверки всеки месец в областите, където ще се разпределя финансираната от нас храна. Разбира се, ако видим какъвто и да е опит да се отклони помощта ни, веднага ще затворим кранчето.
Днес журналисти ме попитаха защо помагаме на Северна Корея, ако държавата сама не иска да помогне на своя народ. Бих искала да няма нужда от нас – но грешките на режима не са причина ние да затваряме очите и сърцата си за страданието на хората, които нямат вина – а само лошия късмет да се родят в тази страна.
Познавате ли Амаду и Мариам? Виждаме ги на сцената с U2 and Manu Chao, и на събития като последните две световни първенства по футбол, в Германия (2006) и Южна Африка (2010). Освен, че са големи звезди, те имат и големи сърца и носят важно послание за всички нас: светът е достатъчно богат за да изхрани всички свои обитатели и нито едно дете, нито един мъж или жена, трябва да заспива гладен. Въпреки това, 925 милиона души всеки ден се будят без да знаят дали ще имат какво да ядат. Амаду и Мариам са говорители на това огромно човешко мнозинство – те са Посланици срещу града на Европейския съюз и Световната програма по прехраната.
Тази седмица, докато слушах песните на Амаду и Мариам в Рим, разбрах защо те толкова успешно успяват да предадат своето послание – защото ТЕ СА посланието. Дуетът идва от Мали, където над 69% от населението живее под прага на бедноста, където една трета от всички деца под 5-годишна възраст са хронично недохранени и където 13% от най-малките деца страдат от тежко недохранване. Самите Амаду и Мариам не са живели лесно в толкова бедна страна, особено предвид, че и двамата са загубили зрението си като деца. Но те имат дарбата да докосват човешките сърца със своята музика. Имат и щедростта да дарят своя талант в услуга на най-бедните и най-гладните обитатели на нашата планета.
Слушайте “Labendela”, песента, която Амаду и Мариам записаха при посещението си в опустошеното от земетресение Хаити. „Labendela“ означава „ръка за ръка“ – „само така можем да победим глада, който е особено тежък бич за най-уязвимите – децата и жените,“ каза Мариам преди дебюта на песента миналия понеделник. Това стана на концерта на дуета в Термите на Каракала, изградени в Рим преди повече от 2000 години. Те са там и днес и ни напомнят колко е преходен човешкия живот, но и колко трайни могат да са неговите постижения. Ръка за ръка, можем да победим глада. Нека това да е едно от най-трайните постижения на нашето поколение.
Преди десет години светът за пръв път посочи 20 юни като специален ден, посветен на милионите хора, загубили дома си заради бедствия или конфликти. При моите пътувания по света: в Хаити и Судан, Киргизстан и Йемен, Тайланд, Япония, Тунис и Окупираните палестински територии, аз ставам свидетел на ежедневната трудна борба на мъже и жени, бащи и майки, деца и техните баби и дядовци, да изградят отново живота си далече от дома. Докато пиша този блог, виждам лицата им и чувам отново техните истории. Добре е, че имаме Световния ден на бежанците, за да отдадем почит на тези хора и за да привлечем внимание към тяхната надежда за убежище и по-добър утрешен ден.
Международната общност започна да мисли за правата на бежанците след като Втората световна война прокуди милиони европейци далеч от домовете им. Заради тях беше създаден Върховният комисариат за бежанците към ООН. Пак заради тях, преди точно 60 години беше подписана първата международна конвенция със задължителни стандарти за третирането на бежанците.
При създаването си (през 1951г.) Върховният комисариат за бежанците е получил само три-годишен мандат – твърде оптимистичен срок за решаването на проблем, който тогава е бил разглеждан като временно явление. Днес знаем, че това съвсем не е така, тъкмо обратното – броят на бежанците расте. Според Норвежкия бежански съвет бежанците, загубили дома си заради природни бедствия, са били над 42 милиона през 2010г. Това е шест пъти повече от населението на моята родина, България. Ако прибавим хората, станали бежанци заради конфликти, броят е още по-драматичен. Днес, докато отбелязваме Световния ден на бежанците, виждаме и нов прираст в броя им заради хилядите, бягащи от насилието в Сирия. А междувременно десетки хиляди други в Либия, Судан, и още много места, търсят спасение от войни или бедствия, свързани с климатичните промени.
Какво ни очаква занапред? Най-вероятно светът утре ще е по-богат, но и по-уязвим, заради променящия се климат, растящото световно население и все по-сложните взаимоотношения между нашите общества. В бъдеще ще имаме средствата, за да си помагаме в тази все по-трудна обстановка, но трябва да мобилизираме вoлята за да си помагаме наистина. Ние, европейците, които толкова често сме били бежанци, от десетилетия сме водеща световна сила в подкрепата за най-бедстващите. В сегашния тежък икономически период, съсредоточени в собствените си затруднения, рискуваме да се разсеем от ангажимента си към тези, които имат нужда от нас. Днес, в Световния ден на бежанците, е добър повод да погледнем назад и да си спомним миналото, а после да гледаме напред и да работим за по-добро бъдеще.
Запознайте се с първите европейски хуманитарни доброволци!
Запознайте се с първите европейски хуманитарни доброволци!5.057
Като “комисар по кризите” често се сблъсквам с лоши новини – ти, скъпи читателю, знаеш това от много от моите предишни публикации тук.
Днес обаче искам да споделя добра новина – Европейският корпус на хуманитарните доброволци се превръща от член в Договора от Лисабон в реалност. Първата ни “партида” от доброволци в хуманитарната област – около 100 европейци – скоро ще започнат своето обучение. Само след няколко месеца, те ще получат и задачи в страни, където ще помагат при възстановяването след бедствия, или ще работят заедно с местното население по превенцията на кризи.
Днес в Будапещ лансирахме първата фаза на корпуса заедно с унгарското Председателство на Европейския Съюз. В три пилотни проекта, нашите първи хуманитарни добровоци ще бъдат подбрани, обучени и изпратени на терен. Техният опит ще ни помогне да структурираме Европейския доброволчески хуманитарен корпус така, че да е полезен както на европейците, които искат да направят света по-добър, така и на хората, пострадали от бедствия, които се нуждаят от нашата солидарност. Според изводите от пилотната фаза, догодина ще създадем напълно разработения корпус.
Това според мен е един от най-интересните проекти на Европейската комисия в момента – и знам, че много от европейските граждани също мислят така. Един от трима млади европейци се занимава с доброволчество – това ни казва статистиката. Но това, което ми казват младите европейци, с които се срещам – блогъри, студенти, журналисти, активисти е, че тяхното поколение е много по-свързано със света, много по-наясно с неговите проблеми, и много по-убедено, че иска да бъде част от решенията. Това знание и този ентусиазъм имаг огромен потенциал, който се нуждае от платформа за да даде изява на ценностите ни – солидарност и състрадание. Надявам се, че бъдещият европейски хуманитарен доброволчески корпус ще е точно такава платформа.
Aко ви е интересно да научите повече за пилотните проекти, ако искате да сте сред първите европейски хуманитарни доброволци, или ако просто искате да обсъдим този проект – ще се радвам да поговорим. На 22 юни (сряда), от 17.00ч. българско време ще ви очаквам за чат по тези теми в моята страница във Фейсбук. Надявам се да ви видя там!
Облекчение и радост – българските хуманитарни работници, отвлечени в Дарфур, се прибират у дома!
Облекчение и радост – българските хуманитарни работници, отвлечени в Дарфур, се прибират у дома!5.0510
В Дарфур
Тримата българи – хуманитарни работници, които бяха отвлечени в Дарфур в средата на януари, бяха освободени днес. Като европейски комисар, отговорен за хуманитарната помощ, но също като българка и като майка, и аз изпитвам облекчение и радост, че Бранко Чорбаджийски, Александър Димитров и Веселин Манолов вече са извън опасност и скоро ще се приберат при своите близки.
Благодарна съм на всички, които работиха неуморно за спасяването на тримата, най-вече правителството на Судан, българското правителство и Световната програма по прехраната.
В Дарфур Бранко Чорбаджийски, Александър Димитров и Веселин Манолов работеха като авиатори за Службата за хуманитарен въздушен транспорт към ООН (чиято важна дейност получава подкрепа от Европейската комисия) и бяха на хуманитарна мисия за Световната програма по прехраната (чиито хуманитарни операции също подкрепяме). Тяхната работа беше да помагат за спасяването на човешки животи. Щастлива съм, че и техните животи бяха спасени.
Но нека не забравяме, че други хуманитарни работници биват убити или ранени, докато служат на благородната си кауза: да облекчават страданието и отчаянието на най-страдащите и най-отчаяните по света. Боя се, че това, което се случи с тези трима смели българи, може да сполети всеки друг хуманитарен работник, особено в Дарфур, където отвличанията са все по-чести, а обстановката – все по-несигурна. Това застрашава безопасността на хуманитарните работници, но още по-тревожно е, че този проблем може да прекъсне или забави помощта за най-бедстващите хора в Дарфур, които живеят в условия на насилие, глад и постоянна нужда.
Ето защо, заедно с чудесната новина от днес, подновявам апела си към всички страни, от които зависи това, да осигурят безопасността на хуманитарните работници – така че тези служители на милосърдието да могат да продължат да помагат на милионите хора по света, чийто живот зависи от хуманитарната подкрепа.
Наскоро бях в окупираните палестински територии и Израел, а днес искам да ви разкажа за децата, с които се срещнах по време на посещението си. Както всички деца по света, те играят и ходят на училище, но също така им се налага да залягат когато около тях летят куршуми, да се крият при въздушни удари и да разпознават противопехотни мини, както и да могат да стигнат до бункера за по-малко от 15 секунди, когато завият сирените за въздушна атака. За децата в израело-палестинския конфликт това е ежедневие.
В Газа се запознах с децата-пациенти на център за психологическа помощ след травма, причинена от конфликт, Центърът е финансиран от Европейския съюз и координиран от УНИЦЕФ. Докато бях там, хлапетата надуваха балони, а терапевтът ги караше да си представят, че издишват в балона своите проблеми и страхове. След това, всяко дете скачаше върху балона – а идеята е, че гръмкото му пукване изчезва и травмата. Иска ми се наистина да е толкова лесно.
Центърът се намира в рушаща се постройка, където дори стълбището няма парапет и не е безопасно за малки деца. Но заради блокадата, строителните материали не достигат. Някои от децата са сираци; други имат близки, загинали или осакатени във въздушните удари на Израел в Газа; всички малчугани тук живеят в страх, че домовете им могат да бъдат срутени, че родителите и близките им може да не се върнат повече, когато излязат от вкъщи. Европейският съюз оказва постоянна хуманитарна помощ, но тя е като лепенка на дълбока рана – рана на душата.
По-късно същият ден се срещнах с други деца в град Сдерот в Израел, само на километър от Газа. Срещата ни беше в бункер. Тук строителните материали са в изобилие, а децата имат баскетболни игрища и ярко-боядисани стени, но декорацията не прави бункера по-весело място.
Времето беше слънчево и топло. Но децата в Сдерот и Газа рядко играят навън, дори в най-приятните дни – прекалено опасно е. Преди няколко години, палестински бомби – ръчна изработка, са убили три деца в Сдерот – хлапетата не успели да стигнат достатъчно бързо до бункера. Оттогава децата на Сдерот играят в бункери, а почти всяка къща си има свой.
И от двете страни на този конфликт бункерите са част от ежедневието и манталитета на хората – само че в Израел тези затвори на безопасността са под земята, докато Газа цялата е превърната в затвор под открито небе, и то никак не безопасен. Подобни затвори могат единствено да подклаждат взаимното недоверие, гнева и омразата, и да отварят нови рани…
Децата на Газа и Сдерот не искат повече омраза и страх. Това, което искат, е да играят и да мечтаят в безопасност. Ако тези деца имаха думата, този дълъг и кървав конфликт щеше да бъде решен – и решението щеше да е мир.
9 май е празник на Европа, но и повод да си припомним какво значи тя за всеки от нас.
Днес отбелязваме годишнина от миналото и празнуваме постиженията на настоящето. На 9 май 1945г. завърши Втората световна война, която отне живота на над 50 милиона души, опустоши европейските икономики и върна назад развитието на десетки държави. На 9 май 2011г. сме интегрирани в съюз на ценности и правила, а развитието ни, макар и забавено от кризата, има само една логична посока – напред.
Едва 66 години делят тези дати, а скокът, който Европа направи за този период, по-кратък от един човешки живот, е огромен. Това беше възможно благодарение на Европейския съюз, към който България с гордост и по право се присъедини преди малко повече от четири години. Днес, когато отбелязваме раждането на идеята за създаването на ЕС, е повод да се замислим не само за Деня на Европа – но и за огромното място на Европа във всеки наш ден.
Ежедневно разчитаме на правилата и законите, които ни свързват с останалите европейци. Но Европа ни дава нещо повече от правила – тя е двигател на ценностите, без които днес едва ли можем да си представим живота си – свобода и мир, законност и развитие, многообразие и солидарност.
Свобода и мир
Дълговековната история на Европа е история на чести, разрушителни войни. А днес мнозина от по-възрастните европейци (а в страните от източна Европа – и по-младите) имат преки спомени от живота под диктатура. От 1945г. до началото на 80-те години обаче, демокрацията и мирът бяха трайно установени в почти всички държави в западна Европа. Десетилетие по-късно, демокрацията достигна и до европейците от източната страна на разпадащата се Желязна завеса. ЕС беше сред катализаторите на този процес с перспективата за членство и все по-тясно сътрудничество – така беше за Испания и Португалия преди повече от 30 години, така беше за България и останалите източноевропейски държави преди десетилетие, така е днес за страните от западните Балкани и Турция. Благодарение на магнита на евроинтеграцията, държава след държава трансформираха политическите си системи, икономиката и законите си, обществото си, отношенията помежду си. Така днес за пръв път в 2500-годишната история на Европа повечето европейци са граждани на правови, демократични държави, които разрешават различията си на масата за преговори в Брюксел, а не на бойните полета. Ние добре знаем какво е свободата и мира – защото пазим пресни и болезнени спомени от алтернативите им.
Законност
Днес разчитаме на ЕС и като гарант за правово управление. Жени и мъже, богати и бедни, от всички раси и без значение от религиозни, сексуални и лични убеждения, ние имаме ясно дефинирани и защитими човешки и граждански права. Имаме и правила, гарантиращи свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали на общия пазар. Те ни предоставят качествени медицински грижи навсякъде в ЕС, те ни дават възможности за по-разнообразна кариера, по-интересна ваканция или пък за семестър в чужбина по студентската програма “Еразъм”. А ако националните съдилища се окажат неспособни да пазят правата ни, разписани в европейските закони, можем да се обърнем към по-висшите европейски инстанции, включително Съдът на ЕС. Това е така, защото ЕС е правова общност, чиито закони се коват в името и интереса на гражданите.
Развитие
Няма човек, който да не мечтае децата му да живеят по-добре отколкото е живял той. В по-голямата част от Европа, тази мечта е сбъдната или е на път да се сбъдне: повечето европейци водят по-безопасен живот, в по-удобни домове, с по-разнообразна храна и по-голям доход, в сравнение с родителите си и техните родители. Днес ЕС е най-голямата световната икономика, а вътре в него продължава приближаването на по-бедните държави, сред които е и България, към стандартите на по-богатите. Често ни се иска това развитие да е по-бързо – но примерът на държавите от централна Европа и собственият ни напредък са ясен сигнал, че България има всички перспективи да е все по-развита и просперираща държава.
Възстановяването от световната икономическа и финансова криза, в комбинация с конкуренцията от новите икономически гиганти в Азия и Южна Америка, прави нуждата от сътрудничество и интеграция още по-голяма. Повече от всякога, днес размерът има значение и ЕС е много по-конкурентноспособен с общия капацитет на своите над 500 милиона граждани, отколкото бихме били като 27 единици. Само заедно можем да постигнем успешно развитие в един глобализиран свят, където гаранциите за по-добър живот на следващото поколение са по-несигурни отвсякога.
Солидарност
Успехът на ЕС се гради на здравата основа на общата ни ценност – солидарността. Ние, българите, познаваме ползите от тази солидарност – тя от години подкрепя развитието ни чрез европейските фондове, тя помогна и за спасяването на българските медици, осъдени на смърт в Либия. Ние имаме и достатъчно поводи да се гордеем, че страната ни не само се ползва от тази ценност, но и я изповядва от векове – едно от нейните проявления е кирилицата, друго е спасяването на българските евреи от Холокоста. И днес страната ни участва активно в жестовете на европейската солидарност – миналата година български огнеборци потушаваха огромните пожари край Москва и в Израел, а български медици спасяваха ранените в огромното земетресение хаитяни. Само преди месеци пък, български самолети помагаха за евакуирането на стотици чужденци, бягащи от насилието в Либия, а българска хуманитарна помощ достигна до японците, засегнати от тройно бедствие. Tака, чрез подкрепата за хора в беда и чрез грижата един за друг, ние непрекъснато доказваме, че сме по-успешни, ако плуваме заедно, отколкото ако потъваме поотделно.
Свободата и мира, законността, развитието и солидарността са стойности, които ние, европейците, сме постигнали с цената на болезнените уроци на историята. Te ни служат и в днешния ден, те са и инструментите, чрез които можем да осигурим достоен живот и шанс за тези, които утре идват след нас. Заради тях е по-важно отвсякога да работим заедно, обединени в богатото си многообразие, помнейки поуките от миналото и с визия за предизвикателствата на бъдещето. Честит празник!
Днес ви пиша от Съединените щати, където имах разнообразно работно посещение, изпълнено с интересни срещи, полезни идеи и ценни уроци.
Искам да споделя три теми, по които мислих в последните дни. Първата се очерта по време на Пролетните срещи на Световната банка и Международния валутен фонд, в които участвах заедно с няколко от колегите ми комисари. Срещите събират стотици политици, икономисти, академици, представители на частния сектор, журналисти и активисти, които обсъждат най-неотложните проблеми, пред които сме изправени днес и търсят работещи решения. Присъствала съм много пъти докато работех в Световната банка (на последната ми длъжност в банката, като вицепрезидент и корпоративен секретар, отговарях за организирането на Срещите), така че динамиката ми беше позната.
Но това, което ме впечатли този път, беше голямото внимание, което беше отделено на разговорите за намаляване на риска от бедствия, във връзка с всички останали глобални предизвикателства – от икономическото възстановяване до кризата с изхранването. Лично аз участвах в няколко дискусии по тези въпроси (можете да гледате един от най-интересните дебати тук), а в речта на Боб Зелик, президента на Световната банка, също имаше препратка към нарастващия риск от бедствия и важността на превенцията.
Този интерес показва, че превенцията и реакцията при кризи, на които Европейската комисия обръща специално внимание, вече не са периферни въпроси, а част от всеки сериозен разговор зa предизвикателствата, пред които сме изправени днес. Все по-често кризите са взаимосвързани и имаме шанс да ги решим само чрез всеобхватен подход.
Втората тема също е свързана с важността на подготовката. В последните години, САЩ многократно доказаха, че извличат безценни поуки от борбата с бедствията и прилагат наученото в по-добра подготовка. Пример за това видяхме след 11 септември, когато Щабът за спешна реакция при кризи в Ню Йорк беше разрушен, заедно с останалата част от кулите-близнаци на Световния търговски център. Днес нюйоркският Център за спешна реакция при кризи има нова модерна централа, която имах възможността да посетя миналата седмица (от там е и снимката по-горе). Бях особено впечатлена от дейността на Центъра, който информира и образова обществеността и изготвя подробни сценарии за реакция при всякакви бедствия. Друг пример за научен урок даде Федералната агенция за управление на извънредни ситуации (FEMA), която след урагана Катрина направи огромни стъпки за да подобри капацитета си за подготовка и превенция на бедствия. Посетих Националния координационен център за реакция при бедствия към FEMA във Вашингтон, който беше също толкова впечатляващ и където също се обръща голямо внимание на предварителното планиране, превенция и подобряването на устойчивостта на бедствия.
Щатите научиха тези уроци по трудния начин и на много висока цена. Трябва ли да чакаме нещастие да разтърси Европа, за да осигурим най-бързата и ефективна система за превенция и защита от бедствия? Моят отговор е „Не“ и както често ви информирам през последните месеци, работим усилено, за да подобрим европейския капацитет и в двете посоки.
Моят американски колега, директорът на Федералната агенция за управление на извънредни ситуации Крейг Фугейт ми каза, докато дискутирахме важността на тренировъчните занятия: „Би било грешка да правим симулации на кризи, с които можем да се справим – много по-страшно е предизвикателството, което не можем да победим, така че трябва да вдигнем летвата още повече и да ставаме все по-добри.“
Напълно съм съгласна с думите му. Това ме води до третата тема в този поста – бедствията от изминалите месеци бяха изпитание именно за най-подготвените: Австралия пострада от наводнения, Нова Зеландия – от земетресение, Япония претърпя тройно бедствие, а вчера южните райони на САЩ пострадаха от опустошително торнадo. Дори на най-добре подготвените се налага да се борят с бедствията – и способността им да овладеят хаоса и да предотвратят много по-големи щети зависи именно от нивото им на подготовка Това е урок, който ние в Европа също трябва да научим много бързо.
Винаги темата Америка и опитът на тази държава са ме впечатлявали от гледна точка на мащабите с които се действа и от гледна точка на кординацията.Честно казано ,ако в Япония в голямата си част успеха при подобни реакции се дължи на народопсихилогията ,то за Америка по скоро може да се твърди обратното и сходно с Германската точност приложение на премерените и отиграни правилни реакции.Смятам за наш дълг в Европа чрез опита на държави като Америка и останалите напреднали в това отношение така да построим системата си за реакции ,че тя да бъде не само за пример ,но и да бъде водеща откъм технологии с които ще се борави по време на криза.
магистър по икономика Благовест Петров
В работата си на европейски комисар за реакция при кризи, често научавам първа онзи вид новини, който се надяваме никога да не чуем. Точно това ми се случи преди месец. Япония стана жертва на едно от най-силните земетресения в историята; селища и човешки животи бяха пометени от последвалото цунами; сякаш всичко това не беше достатъчно, радиоактивната авария заплаши да предизвика катастрофа с невиждани размери.
Всеки ден през изминалите четири седмици носеше нови обрати в тази трагедия – семейства научаваха, че са загубили скъпи хора, милиони напразно се надяваха да открият изчезнали близки и приятели, питаха се дали могат да дават чешмяна вода на бебетата си, както и дали ядрените реактори на Фукушима ще продължат да се рушат, и живееха в ужас какво още може се случи на следващия ден. Безпокойството растеше и съвземането беше забавено от мощните вторични трусове (последният от които с магнитуд 7.1 разтърси страната преди броени часове).
Днес хиляди японци все още се водят безследно изчезнали и повече от 150 000 живеят във временен подслон. Както се уверих при скорошното ми посещение в Япония, нуждата от неотложна помощ постепенно отшумява. Засегнатите се приспособяват към новата реалност, борят се със скръбта и се опитват да се възстановят и да подредят отново живота си, връщайки се към нормалните си ежедневни задължения на работа и в училище.
Въпреки решимостта на Япония и света да загърбят тази трагедия, изминалият месец ще остане запечатан в нашето съзнание. Месец, изпълнен с неописуема болка, но също така и с мълчаливия героизъм на японските власти, хуманитарните организации и екипите от доброволци, които заедно, бързо и ефективно спасяваха животи и се грижеха за оцелелите. Благодарение на техните усилия, бяха предотвратени повече човешки загуби и беше избегнат тотален хаос.
Светът откликна с молитви и подкрепа на трагедията в Япония. Международната солидарност имаше както емоционално, така и практическо измерение – и Европейският съюз изигра водеща роля, предоставяйки стотици тонове помощи и логистична подкрепа непосредствено след бедствието. Уверихме се, че европейската помощ – вашата помощ – под формата на одеяла и легла, храна и питейна вода, сгрява и облекчава страданията на съкрушените и останали без подслон в Япония.
Нашето състрадание и помощ се обясняват с една японска дума– Кизуна, която означава „мостът на приятелството“. По този мост ние изпратихме помощта, от която Япония имаше нужда и бяхме мислено с японския народ във всеки един момент от изминалия месец. Този мост ще вдъхне на Япония сила и надежда, че може да превъзмогне тази трагедия и да стане още по-устойчива на бъдещите предизвикателства. Ние, европейците, имаме всички основания да се гордеем, че заздравихме моста на приятелството с Япония в момент, в който Страната на изгряващото слънце имаше най-голяма нужда от това. Ние имаме нашата дума, отговаряща най-точно на Кизуна – солидарност. Тя е причината да строим мостове на помощ и подкрепа към онези, които са научили най-лошата новина в живота си, където и да се намират по света.
В работата си като европейски комисар често се срещам с интересни хора, с които обсъждаме как можем да облекчим човешкото страдание и да направим света по-добър за повече хора. Днес имах такава среща – Бил Гейтс дойде за разговор и чаша кафе с мен и няколко мои колеги в Европейската комисия.
Бил Гейтс управлява голяма и бързо растяща организация с амбициозни цели, куп нови и деи и амбицията да промени света. Не, нямам предвид Майкрософт, а фондацията “Гейтс”. Чрез нея Бил и съпругата му Мелинда насочват значителна част от богатството си към решенията на тежки световни проблеми, които убиват милиони хора всяка година – глада и болести като спин, туберкулоза, малария и полио. В тази борба ние сме заедно от правилната страна – страната на тези, които активно търсят решения.
Бях впечатлена от подхода на Бил Гейтс – той вярва, че както и в технологиите, така и в помощта към най-нуждаещите се, развитието може да бъде отключено чрез иновативни решения. Споделям мнението му, че науката, знанието и технолочичният напредък трябва да се влеят в мисленето и работата ни по хуманитарната помощ и подкрепата за развитие. Само чрез целия арсенал от традиционни и модерни методи можем да направим така, че еволюцията на човечеството да е от полза за всички негови представители.
Бил Гейтс ни разказа няколко истории – историите на хората, чийто живот е спасен чрез работата на фондацията му в някои от най-бедните страни по света. Презентацията му ме накара да се замисля за отговорността, която споделяме всички – не само да спасяваме живот, но и да го направим достоен за живеене като му вдъхнем възможности за развитие и надежда за по-добро бъдеще. Като най-големия донор на помощ в света, Европейският съюз също може да се гордее със сериозни постижения в тази област.
Съгласна съм с Бил Гейтс и за друго – че за да разберем от какво се нуждаят хората и как можем да им помогнем, трябва да отидем при тях. Той пътува често в страните, където работи фондацията му; заедно с професионалния му опит, впечатленията от тези пътувания са изключително важни за да изпълнява ангажимента си към тези, на които помага. Както знаете от честите ми блогове от различни горещи точки, същото правя и аз в работата си като комисар по хуманитарната помощ.
Господин Гейтс ни показа презентация на проекта “Живо доказателство”, чрез който неговата фондация показва историите на хората, на които помага и животите, които спасява. Бях впечатлена от този подход, който ние също трябва да прилагаме по-активно в своята работа. Както казах на Бил Гейтс, 80% от европейците подкрепят хуманитарната помощ, но не можем да приемаме тяхната подкрепа за даденост. Тя трябва да бъде непрекъснато заслужавана с доказателства за ефекта на нашата работа.
В това време на икономически трудности и ограничени държавни и частни ресурси е особено важен примерът на филантропи като Бил Гейтс, които вливат богатството си в промяна на някои от най-тежките проблеми на човешкия вид. На срещата ни днес говорихме и за огромната цена – в животи и пропуснати възможности – която човечеството ще трябва да плати ако не запазим адекватно нивото на хуманитарната помощ и подкрепата за развитие. Наше задължение е да работим заедно с европейските държави-членки за да гарантираме, че Европа ще продължи да е щедра към хората, чието оцеляване зависи от нас.
Ресурсите ни са ограничени, а хуманитарните предизвикателства растат и се множат. Предвид тези проблеми, срещите с хора, отдадени на каузата си, като Бил Гейтс, ми дават кураж и мотивация, и затвърждават моята убеденост, че трябва да помагаме по-добре и да се целим по-високо.
Здравейте комисар Георгиева,
всичко което прочетох в блога относно срещата Ви с Бил Гейтс е чудесно и бих казал логично от гледна точка не само на проспериращата му компания.На първо място трябва да отбележим фактите които дават добра правна и лична мотивация на г-н Гейтс да упражнява благотворителността си на международно ниво!Колкото и брутално да звучи този факт на пряка благотворителност от страна на г-н Гейтс не би могъл да се осъществи по няколко на пръв поглед причини,една от които е законодателна!Тук ще вмъкна една Ваша фраза относно казаното от Вас „В Америка живях 17 години и сега когато дойдох тук откривам същественни разлики в някой от елементите в социалната свера“именно тази на пръв поглед не до толкова важна и не до толкова касаеща големи групи от хора разлика ни дава отговорът към разковничето на благотворителност от типа на тази която Фондацията на господин Гейтс осъществява.Подчертавам с дебело Фондацията и то чиято регистрация е в рамките на Америка и на нейното законодателство което иминно така е устроено ,че да дава достатъчно целеви облекчения при осъществяване на благотворителност.Не трябва да пренебрегваме този факт защото именно това създава прекрасни възможности на компанийте и техните собственници,хората с пари не като частни лица да даряват пари ,а да даряват пари които са освободени от данъци пари от техните проспериращи компаний .Накратко ,ако ние в Вас добре си постелем пътеката с правилните промени в националните законодателства и създадем възможности да се регламентира в изгодна за фирмите и корпорациите, а и техните собственници на територията на ЕС ,механизми ,то осигуряването на средства от бюджета на ЕС за благотворителност ще се облекчи и ще облекчи съответно дъжавната издръжка в съответсвие с вноските на отделните страни членки.
Подходящото законодателно и правно облекчение на национално ниво в различните страни членки би дало този така търсен от Европейците ефект за намаляване на разходите в Европейските институции.Разбираемо също така и от гледна точка на обема защо средствата от България по повод последната кампания за Япония са толкова малко,това е така защото няма необходимата национална стратегия в законодателен аспект,която да даде на хората и компанийте възможност да отделят по -голям ресурс за благотворителност.Тук ще Ви дам и един пример за събирани средства по повод бедствията в Япония и Фокушима в часност:В голяма българска болница се събраха по 10 лева от служителите и персоналът за да бъдат изпратени через посолството на Япония в този раойн Фукошима.Как обаче държавата реагира на това освен с благодарности,ами никак ,а би трябвало да се намали от дължимият данък на тези служители и персонал в посока пропорционална на дарените суми от тях.Това е корекният начин когато в една държава се мисли правилно от социалноангажираните институции и по тази пътека ,ако и когато тръгнем то ще ни бъде по лесно да сме Европейци и не само да се наричаме такива.
Поздрави Благовест Петров
Както знаете от предишните публикации в блога ми и от новините, в последните седмици съм заета с различни спешни случаи: Либия, Япония и Брега на слоновата кост. Но има и други кризи, които не са в новините толкова често, но които също заслужват да са на радара ни. Сред тях е кризата с бежанците от Мианма в Тайланд, която ме отведе в Бангкок и бежанския лагер Мае Ла в средата на март.
В света има много забравени хуманитарни кризи; важно е да не ги забравяме и ние. Ето защо отдавна планирах да посетя бежанците в Тайланд, където хиляди бежанци от Мианма живеят близо до границата с с родината си, от която са избягали заради потисническия режим.
Може да изглежда странно, че мисля за тази дълга и слабо известна криза в момент, когато сме ангажирани с толкова сериозни проблеми – кризата в Либия, гражданската война в Брега на слоновата кост и спешните операции в Япония. Екипът ми обаче ме посъветва да не отлагам посещението си в Тайланд, където днес се разкрива рядката възможност да постигнем промяна към по-добро, благодарение на ангажираността на тайландските власти, международните организации като Комисариата за бежанците към ООН и на донорите, сред които е и Европейската комисия. Доволна съм, че послушах този съвет – посещението ми определено си заслужаваше усилието.
Докато бях в Тайланд се сблъсках с две многозначителни противоречия. Първото ме посрещна на входа на бежанския лагер близо до границата с Мианма. Там имаше табела с надпис “Мае Ла, временен бежански лагер”.
Проблемът е, че този лагер изобщо не е временен – той съществува от 1984г., което значи, че първите му обитатели са прекарали тук над 9000 дни и нощи. Хиляди хора живеят в подобни лагери с години, а оцеляването им зависи от хуманитарната помощ на Европейската комисия (която предоставя най-щедра подкрепа) и други международни донори. Нуждите на бежанците се променят, а дългосрочни решения все така няма, което означава, че трябва да помислим как по-ефективно да насочим подкрепата си.
По-добро и не-временно бъдеще – за това мечтаят жителите в лагера Мае Ла, разказаха ми самите те. В центъра за разпределение на храна в лагера се запознах с Туи Ма Уин – 45-годишен бежанец, дошъл да се срещне с мен заедно със съпругата си и едногодишното им дете. Семейството е избягало от Мианма преди четири години и от тогава живеят в Мае Ла. Както останалите бежанци, Туи Ма Уин няма право да работи или да напуска границите на лагера. Както и останалите, той би искал да може да осигури на семейството си повече от храната и подслона, които получават благодарение на хуманитарната ни помощ.
Сълзите в очите на Туи Ма Уин бяха в рязък контраст с усмихнатите лица, които ме посрещнаха навсякъде другаде в Тайланд. С детето в прегръдките си, той ми разказа, че мечтае за бъдеще извън бежанския лагер. Всеки от нас може да разбере тази мечта.
За да помогнем на Туи Ма Уин и хилядите като него да постигнат мечтата си, смятаме да насочим своята финансова помощ към по-дългосрочни решения за бежанците и към проекти, чрез които те да развиват уменията си. Добрата основа за това вече съществува – посетих един от пилотните ни проекти, голяма зеленчукова градина близо до лагера, където бежанците обработват плодородната земя. Там не видях сълзи, а хора, заети с поливане на лехите и разчистване на още земя за засаждане.
Това са част от семената на по-доброто бъдеще – но за да покълнат и да дадат плод трябва да се поднови проверката на живеещите в бежанските лагери. Без това няма как да знаем колко от тях са истински бежанци които имат нужда от помощ, и колко са икономически имигранти. При срещите ми с тайландския Министър Председател Абисит и Министъра на външните работи Касит усетих достатъчно единомислие, за да потърсим заедно дългосрочни решения. Те ми казаха, че подкрепят намерението ни да използваме помощта си като инструмент за по-устойчива помощ за бежанците, включително такава, която да ги подготви за тайландския пазар на труда.
Второто несъответствие, което забелязах, ме посрещна на границата между Тайланд и Мианма – същата, която бежанците пресичат когато бягат в търсене на безопасност и по-добър живот. През границата двете страни са свързани с “Моста на приятелството”. Проблемът е, че това приятелство съществува само на думи – мостът е постоянно затворен.
Този символ ми направи силно впечатление – според мен бежанците от Мианма се нуждаят именно от мост на приятелството, за да достигнат до едно по-добро бъдеще. То може да ги очаква в родината им, в Тайланд или в други страни, които предлагат програми за прием на бежанци. Без подобен мост, те ще останат блокирани в безкрайната временност на живота в лагерите.
Моята работа често ме води на места, където хората се нуждаят от нови решения на стари проблеми и посещението ми в Тайланд е точно такъв случай. Ако променим начина, по който помагаме на бежанците там, ще им помогнем да станат по-способни сами да се грижат за себе си. А това е най-добрия подарък, който европейската солидарност може да им даде.
Бих искал да коментирам темата за благотворителността с скоято в България сме светлинни години назад по отношение на останалите държави от ЕС.Има много негативи именно по тази причина и когато се правят кампании за набиране на средства и се организират нестопански сдружения с цел да събират средства и да помагат при възникване на ситуации изискващи хуманитарна намеса.Един от основните фактори с които бихте могли да се ангажирате тъй като авторитетът Ви е несравним с никоя друга личност ,именно с този авторитет бихте могли да наложите мнение за изменение на закона които предвижда смехотворни облекчения при отчисляване на средства от дружества и частни лица за нуждите на една или друга хуманитарна инициатива в ЕС и благотворителност с която нестопански субекти се ангажират да събират средства по хуманитарни причини.
Разбира се по темата с която занимавам не само Вас би могло да се коментира в много аспекти един от които е дори и създаване на Хосписи за палеативни грижи на хора трайно пострадали от различни бедствия и аварии/тук при авариите именно ,ако са от естесвото на аварията в Япония /при които само с хуманитарна намеса от временен характер е изключено да се решат проблеми!Между другото тук е мястото да отбележа ,че в Българското законодателство твърде малко е засегнат въпросът именно за такъв тип заведения за палеативни грижи.Все теми с които и по които бихте могли ,разбира се по Ваша преценка и с моя помощ да се ангажирате не само в Европейски ,но и в национален аспект.
На пристанището в Китаибараки, лодките са кацнали една върху друга, а до тях има двуетажна купчина от коли. Часовникът в централната сграда е спрял в 14.48 – часът, в който цунами вълната е ударила пристанището преди две седмици. На фона на този невъзможен пейзаж аз и Масаро Хашимото, управителят на префектура Ибараки, разговаряме с местни рибари. Те се надяват, че пристанището скоро ще се върне към живот, но ги тревожат новините от ядрената централа във Фукушима – тя е само на 70 км от града им, а страхът от радиация изхвърля продукцията на рибарите от пазара. Те се боят, че дори когато Китаибараки бъде разчистен от отломките, този страх ще убие единственото им препитание.
В разговора ни се включват две жени; тяхната молба е различна – искат повече информация за нивото на радиацията. С нашите дозиметри замерваме радиационното ниво и им показваме, че няма защо да се безпокоят. Жените и губернаторът въздъхват с облекчение. В този момент подобно устройство е по-полезно от всякога, казва той. Записваме си думите му, тъй като целта ни тук е да намерим начин да помогнем на Япония с това, което й е нужно. Дозиметрите вече са в списъка за следващия самолет, с който ще изпратим помощ в Япония.
Одеялата, матраците и спалните чували, изпратени от Европа, вече помагат на засегнатите от земетресението и цунамито. 72 тона европейска помощ са на разположение в убежищата в префектура Ибараки. Посетих две от тези 1900 убежища, където днес живеят 240 хиляди японци.
Първият център за временно настаняване е в начално училище. Тук днес живеят местни семейства, чиито домове са били отнесени от цунамито. Училището е дом за около 60 души, много от които са възрастни. Срещам 91-годишна жена, която е живеела сама преди бедствието. За нея се грижи съседка, която не е много по-млада. Двете разказват с невероятно смирение за шока, който са преживели, за благодарността си, че имат подслон и топла храна, и за несигурността за бъдещето. Губернаторът им обяснява за вълната от международна солидарност. Жените ни изпращат с усмивки. Куражът им е впечатляващ предвид трудните обстоятелства, в които се срещаме.
Второто убежище е в спортна зала в Цукуба. Тук живеят около 300 души, евакуирани от префектура Фукушима, заради опасността от радиация. Домовете на повечето от тях не са засегнати от земните трусове и цунамито, но връщането там не е безопасно и никой не знае кога ще се прибере вкъщи. Центърът за временно настаняване е в университетски район и много от доброволците са студенти. Младежката им енергия заразява хората, на които помагат. Но оптимизмът е помрачен от лошите новини от ядрената централа. Нивото на радиацията е високо и е възможно още хора да бъдат евакуирани от района на Фукушима. Това би увеличило нуждата от подобни центрове за подслон.
Като една от най-развитите икономики и един от най-щедрите донори (580 милиона евро за хуманитарна помощ през 2010г.) Япония познава много по-добре усещането да помага на другите, отколкото това да получава помощ. Но днес дори страната с най-солидна подготовка за цунами и земетресения е засегната сериозно и посреща с благодарност помощта на Европа и други донори.
Нося послание за европейците от властите и обикновените хора в Япония: благодарим ви за моралната подкрепа, благодарим ви, че сте тук, казаха те. Г-н Тойода, кмет на Китаибараки, обобщи това послание, когато му предавахме европейската помощ: “Приемаме с благодарност матраците и одеялата. В тези студени нощи, те ще ни помогнат да спим по-добре и да мечтаем за по-доброто бъдеще. Но още по-важно е да знаем, че имаме приятел, дошъл от толкова далеч, за да ни подкрепи”.
Убедена съм, че Япония ще превъзмогне тази трагедия, както е правила и в миналото. В свят, където големите бедствия са все по-чести и разрушителни, трябва да помогнем на японците в този процес, и да извлечем поуки от него.
На летището в Брюксел съм – за последни консултации с европейския екип по гражданска защита, преди заминаването му за Япония. 14-те експерти в екипа отиват да координират приноса на Европейския съюз към огромната спасителна операция в страната, засегната от тройно бедствие – едно от най-силните регистрирани земетресения (толкова силно, че измести земната ос); мощна вълна цунами; един от най-тежките индустриални инциденти на 21 век.
Япония се бори с тежка хуманитарна криза: броят на жертвите достигна 10 хиляди и вероятно ще расте още; около 12 хиляди души все още са в неизвестност. Над половин милион са хората, нуждаещи се от подслон, тъй като са загубили домовете си или са евакуирани от зоната на радиационно изтичане.
Япония е сред страните, най-добре подготвени да се справят с последиците от земетресения и цунами – но мащабът и сложността на настоящото бедствие са толкова големи, че е нужна помощ отвън. Нас, европейците, Япония помоли за единна подкрепа (одеяла, палатки, вода). Общият европейски отговор най-добре може да прицели значителната помощ, предложена от страните-членки, към районите, където тя е най-необходима.
Засегнатите хора се нуждаят от помощ, но за Япония още по-нужно е светът да покаже, че е готов да се отзове в този труден момент. Именно това е основната задача на моя екип – тяхната мисия е мисия на солидарност и съпрочастност. Тези изконни европейски ценности са това, от което Япония се нуждае днес. Тя заслужава както нашата солидарност, така и нашата подкрепа – самата Япония се е отзовавала често и щедро, когато други са имали нужда от помощ. Днес японците отново ни дават урок с примера си: чрез стоицизма, организацията и дисциплината си в изключително тежки времена.
Европейският екип замина с бодър дух – това са експерти с дълъг опи в подобни операции, калени в борбата с бедствия по света. Те са горди, че днес са посланици на Европа пред японския народ, и са готови да дадат своя принос към огромната операция за помощ на пострадалите.
Знам, че на Япония й предстоят тежки седмици, но нямам съмнение, че страната ще се възстанови и ще въплъти уроците от тази трагедия в още по-добра подготовка и устойчивост срещу бъдещи бедствия. Надявам се, че това ще бъдат уроци и за нас.
Мощно земетресение разтърси Япония по-рано днес, а части от страната бяха залети от цунами. Докато гледам ужасяващите картини на разрушенията, мислите ми летят към хората в Япония. Моля се тази трагедия да пощади семействата и човешките жертви да бъдат минимални.
Мисля и за спасителните екипи. Всеки път, когато удари поредното бедствие, тези смели мъже и жени рискуват собствения си живот, за да спасяват живота на другите.
Европейските служби са в режим на готовност, тъй като рискът от цунами остава висок. Европейският съюз е готов да помогне на Япония.
Уважаеми Комисар Георгиева,
Един вулкан и едно цунами, случили се в рамките на една година, показаха колко неподготвен е високотехнологичния свят за масови бедствия. Каква е Вашата оценка за готовността на Европа да преодолее кризи с такъв размер? Какви са мерките, които възнамерявате да предприемете за повишаване на тази готовност?
Уважаема госпожо Георгиева!
Светът е потресен и от трагедията в Япония, и от сюжета, който показва на фона на разрушенията две нещастни изоставени животинки – пострадалото кученце и здравото, което го пази и му помага да оживее. Тази солидарност е пример за всички нас!
Вие се съгласихте и поехте отговорност да спасявате и помагате на милиони да оцеляват и в най-критични ситуации. Желая Ви сила, за да издържите, защото непрекъснато ставаме свидетели на непредсказуеми природни бедствия.
В конкретния случай с Япония и страха на хората от радиация си позволявам да Ви съобщя, че украинския академик Василий Николаевич Мелниченко, участник в ликвидацията на аварията в Чернобил, впоследствие, за да възстанови не само своето здраве, е разработил технология за обогатяване на вода с йони на йода. Технологията е с патенти на Швейцария, Русия, Украина, Великобритания и др.страни, има резултати на международни клинически изследвания. Академик Мелниченко обяснява, че ако щитовидната жлеза получава ежедневно необходимото количество йод – 100-150 мкг, което се равнява на 1-2 чаени лъжици от водата «Йодис-к», то тя ще бъде запълнена с «нормален» йод и няма да допусне радиоактивен. През лятото на 2010 се появи писмо, подписано от президента на ICCIDD, Индия, че този украински продукт може да бъде използван като допълнение към Програмата за йодиране на сол. Малко преди това МЗ на ЕС излезе с препоръка да се ограничи употребата на сол, а «Йодис-к» може да се използва и като суровина за производство на други йодирани продукти. Водата е без противопоказания, абсолютно безопасна, еднакво полезна за бременни, деца и възрастни. Отдавна се използва в Унгария, Полша, Германия, Латвия, Русия, Казахстан, Грузия, Австралия и др.страни. България е отделна тема.
Още веднъж Ви желая сила, здраве и късмет!
Петрунка Асенова Сафронова, постоянно живуща в Москва
Уважаема Г-жо Георгиева,
Показаното и публикувано на двата линка по-долу може да изглежда като „фантасмагория“, но и аз в своята 42 годишна радиолюбителска практика съм се „сблъсквал“ с доста невероятни и напълно необясними явления по отношение на разпространение на радиовълните.
1. Земетресенията в Япония и ХААРП: http://www.youtube.com/watch?v=0OYH0ViQuUc&feature=related
2. Тайните на проекта „HAARP“ – 2 част: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=406&aid=9728
С Поздрави: Георги Воденичаров lz1zf@abv.bg http://www.qrz.com/db/lz1zf
———————————————————————————————
P.S. Изумен съм от голямата организираност и отговорност на японските радиолюбители при оказването на помощ след земетресението от 8.9 степен по скалата на Рихтер:
Greg, G0DUB
IARU Region 1 Emergency Communications Co-Ordinator
As misery continues since the earthquake, tsunami and nuclear accident hit north-eastern Japan on 11 March, the police death toll has reached 11,603 dead and 17,258 missing.
The headquarters station of the Japan Amateur Radio League (JARL) in Tokyo, JA1RL became a disaster communication centre in the days immediately after the disaster.
International Amateur Radio Union (IARU) Region 3 Secretary, Ken Yamamoto JA1CJP reports that they transmitted rescue requests including the needs of refugee centre facilities down to the basics of electricity, water and gas supplies.
Ken JA1CJP said that hand-held VHF and UHF transceivers are now being delivered to the local disaster relief centres.
„The equipment is being used to establish VHF/UHF networks for refugee centres and local disaster relief,“ he said.
HF communications for disaster relief are still being operated occasionally by some volunteer radio amateurs, but JARL HQ stations were off the air by Friday, 25 March.
„JARL expresses its appreciation to all radio amateurs for their cooperation to keep 7.030MHz clear for disaster relief communications,“ said Ken JA1CJP.
While relief efforts continue, concerns are still being expressed about the
crippled Fukushima plant that is the worst nuclear accident in Japan’s history.
The crisis has still not been overcome.
It’s a worrying time for the plant damaged by the earthquake and tsunami
- measuring 8.9 on the Richter scale and the worst for that nation in 140-years.
Тръгвам си от Тунис. Днес пътувах до границата на страната с Либия, за да видя със собствените си очи как се развива хуманитарната ситуация, която беше предизвикана от прилива на хиляди отчаяни хора, бягащи от насилието там. Много от тези хора са блокирани на границата и не могат да се приберат в родните си страни.
При пристигането си в Тунис, първото, което видях, бяха самолетите, изпратени за да приберат бежанците – самолети от Египет и Китай, Пакистан и Европа. Те пристигат в Тунис празни и излитат пълни. А на земята се вият дълги опашки от хора, чакащи да се качат на борда. Движението към летището също е натоварено с автобуси, пълни с хора, които се надяват на билет за вкъщи.
Едно от нещата, които не впечатлиха най-много днес, беше невероятната солидарност на хората в Тунис към техните отчаяни гости, бягащи от Либия. Обикновените тунизийци отварят сърцата и домовете си за тези, които прииждат в страната им гладни, премръзнали, бедни и изплашени.
Въпреки трансформациите, които преживява, тунизийската държава също е мобилизирала ресурсите си, включително армията и гражданската защита, за да осигури ред, да предостави помощ и да се погрижи за най-неотложните нужди на бежанците. Тунис не е богата държава – ето защо тази безусловна и незабавна щедрост е особено впечатляваща.
Но човешката вълна през границата е прекалено голяма и Тунис не може да се справи без нашата помощ. Тази помощ е нужна и на хилядите хора, пресекли тунизийската граница в опит да спасят живота си.
Ситуацията на тунизийската страна на границата често е описвана като “хуманитарна криза”, но от това, което видях си мисля, че по-точно определение е “спешен случай” – да, нуждите са спешни, но и реакцията е бърза, организацията е на лице и координацията е в ход. В момент на растящ проблем, съществува адекватен и съразмерен отговор.
В най-критичните зони работят международните хуманитарни организации, които строят временни лагери, разпределят храна и одеяла, грижат се за болните, осигуряват транспорт и ограничават хаоса. Европейската комисия участва в това международно усилие чрез експертите си на място и чрез финансовата ни подкрепа. Тя днес достигна 30 милиона евро – десет пъти повече от първоначалната сума, която отделихме в началото на проблема миналия петък.
Искам да ви разкажа за различните групи бежанци, които срещнах на границата между Тунис и Либия днес. Първата включва тези, които имат добър шанс да се приберат скоро – например египтяните (най-многобройната група), за които има организиран транспорт. Втората група включва тези, чиито родни страни са твърде далече и до които не е толкова лесно да се стигне – например Бангладеш и други бедни страни, които имат ограничени възможности да мобилизират бързо достатъчно самолети. А в третата група са хората, които нямат родина, в която да се приберат – като премръзналите сомалийци, които видях, които току-що бяха загубили малкото, което имат и които нямат шанс да стигнат до раздираната си от конфликти страна. За последната група е нужно специално внимание и планиране.
Kъм днешна дата, седем от нашите страни-членки са поели ангажимент да помогнат с евакуацията на бежанците. Сигурна съм, че в следващите дни и други европейски държави ще се включат в тази кампания – така Европа ще съдейства за изграждането на широк хуманитарен мост по въздух и вода, по който бягащите от Либия да достигнат родните си страни. Така ще облекчим товара, който тегне на раменете на тунизийците, и ще помогнем най-осезаемо на хората, засегнати oт драматичните събития в Северна Африка. Ще ви пиша за следващите ни хуманитарни действия – знам, че ни чака много работа.
На път към границата на отчаянието и надеждата5.057
На път
Нов и все по-сериозен спешен случай ме изпрати в Тунис. Между 1 и 2 март, над 25 хиляди души са влезли в страната от Либия, откъдето бягат заради продължаващото насилие. Много от тях носят единствено дрехите на гърба си; още повече са тези, които не могат лесно да се приберат в родните си страни. До нас достигат десетки ужасяващи разкази.
Отивам към границата за да оценя характера на проблема и нуждите там, и да реша как Европейската комисия може да предостави необходимата помощ за облекчаването на човешкото страдание, заедно с Върховния комисар на ООН за бежанците, Международната организация за миграция и други партньори. По-рано днес увеличихме финансовата си подкрепа до 10 милиона евро, от 3-те милиона, които отпуснахме спешно миналия петък, в началото на кризата. Тези средства ще купят храна, одеяла и медицински принадлежности за бежанците и ще издигнат палатки, където да подслоним нуждаещите се, докато намерим начин да ги изпратим по домовете им. Ще продължим да помагаме където е нужно – включително в Либия. Все още обаче знаем твърде малко за хуманитарната картина в страната.
Утре ще бъда на границата и ще говоря с хората, блокирани там, и с хуманитарните рабоници, които им помагат. Ще споделя с вас впечатленията си за ситуацията от мястото на кризата.
Сега е времето да помагаме с неотложна помош, но и да мислим за предстоящите дългосрочни нужди. Бунтовете в Северна Африка са мотивирани от естествения стремеж на хората да живеят по-добре и да дадат на децата си шанс за по-добро бъдеще. Този стремеж върви ръка за ръка с еуфория и много надежди – както беше в Източна Европа в края на комунизма. Но в Източна Европа, включително в родната ми България, тези емоции скоро бяха потушени от трудния преход. А първоначалният оптимизъм беше последван от масова емигрантска вълна – само от България, над милион души напуснаха в годините след 1989г.
Държавите от Източна Европа намериха магнита, който да ги дърпа напред – Европейския съюз. Докато работим по настоящата криза в Северна Африка нека не забравяме, че трябва да помогнем на страните от този регион, за да могат и те да намерят магнита на своето развитие.
Не можеш да отидеш в Полша без да си спомниш Солидарност. Преди малко повече от 30 години, няколко работници в корабостроителницата в Гданск създадоха профсъюз с това име. Година по-късно, Solidarność вече беше всеобхватно социално движение, обединяващо над 80% от работниците в Полша. Искрата, запалена от Солидарност, промени историята – не само полската, но и европейската. Благодарение на тази искра, днес Полша е преобразена страна и член на Европейския Съюз. Такава е и България, такива са и други държави от региона.
Току-що се върнах от Полша, където обсъдих с правителството предстоящото полско председателство на ЕС. Във Варшава усетих, че духът на солидарността не само продължава да живее, но тя дори е разширила значението си: днес това е и солидарността с хората по света, които се нуждаят от нашата помощ. Тази тенденция е осезаема в общественото мнение – миналата година Евробарометър показа, че 79% от поляците – точно толкова, колкото и средната стойност за всички европейци – очакват от ЕС да помага при хуманитарни кризи отвъд границите си.
Полската солидарност има конкретно изражение. Цели 62% от поляците участват в дарителска дейност, а държавната подкрепа за хуманитарна помощ се е утроила в рамките на една година – от 704 600 евро през 2009г. до 2 милиона евро през 2010г.
Тази ангажираност ще продължава да расте – това стана ясно на срещите ми с полските министри миналия петък. От разговора ми с представители на жизнения неправителствен сектор пък разбрах, че той също участва в изграждането на полската солидарност, като активен фактор както в прякото предоставяне на хуманитарна помощ, така и в дебата за това как да сме още по-полезни на тези, които разчитат на подкрепата ни.
Ето и няколко примера – миналата година Полша беше сред първите страни, които помогнаха на Хаити след опустошителното земетресение. Тя изпрати екип от 54 спасители и девет кучета-спасители, които намираха и изравяха хора изпод развалините на Порт-о-Пренс. Полската солидарност се проявява и по-близо до дома – като активен участник в Механизма за гражданска защита, Полша многократно е оказвала помощ на европейски страни, засегнати от бедствия. През декември например, тя изпрати спасителен екип и 22 помпи в засегнатата от наводнения Черна гора, и предложи помпен модул на Албания, която също поиска помощ след наводненията.
Тези прояви на солидарност ми изглеждат едновременно логични и изключително благородни. Първо, защото Полша знае какво е да имаш нужда от помощ и да я получиш – поляците помнят международната подкрепа за оцеляването на много техни сънародници и развитието на страната им след Втората световна война и след падането на комунистическия режим през 1989г. Второ, Полша осъзнава, че собственият й икономически напредък носи и растяща отговорност към хората по света, които не могат сами да си осигурят храна, чиста вода, лекарски грижи и безопасност.
Днес Полша е сред новите членки на ЕС които се ангажират най-активно с хуманитарна дейност. Тя ще има шанс да демонстрира лидерските си качества в тази област през втората половина на годината, когато страната ще застане начело на председателството на ЕС. И така, солидарността продължава светлото си дело – родена в Полша и изнасяна от ЕС по цял свят.
Този впечатляващ клип, изработен от National Geographic, ни напомня, че през тази година населението на планетата Земя ще счупи нов рекорд като нарасне до 7 милиарда души. Последиците от този демографски скок са дълбоки. Някои от тях са ясно видими, включително и в клипа – демографията влияе на икономическото развитие и на търсенето на суровини, стоки и храни; тя променя политическите отношения, диктува развитието или липсата му. Демографията играе все по-важна роля и в моята работа кaто комисар за хуманитарната помощ и реакцията при кризи.
Видеото ясно подчертава нуждата от баланс, която става все по-трудно постижима в момент, когато човечеството расте, а ресурсите намаляват. Колкото повече хора живеят на планетата, толкова по-големи са нуждите от храна, вода, здравни услуги и образование; толкова по-труден обаче е и достъпът до тях, особено когато населението расте най-бързо в най-бедните и уязвими държави, както става в повечето случаи.
Демографията е тясно свързана и с бедността, конфликтите и размера на щетите при бедствия. Много от държавите, които ще допринесат най-сериозно към числото 7 милиарда, са изложени на тези рискове – например, Либерия, Афганистан, Западна Сахара и Нигер. Tова са страните с най-голяма раждаемост, а едновременно с това – сред най-бедните и най-уязвимите от бедствия. Същевременно, предстоящият демографски пик съвпада и с пик в честотата и интензивността на бедствията. Прикачените две карти – на демографското развитие и на бедствията – показват ясно и тревожно припокриване на зоните с най-висок човешки прираст и тези, застрашени най-сериозно от бедствия.
Това превръща демографията в хуманитарен проблем, усложнен допълнително от все по-дълбокото икономическо неравенство. През изминалото десетилетие, средната класа се е увеличила три пъти – от 200 милиона до повече от 600 милиона души, a по-голямата част от този ръст е в развиващите се страни. Това стимулира пoтреблението и вдига цените на стоки и храни. На фона на тази картина, почти половината от световното население продължава да живее с по-малко от 1% от световното богатство. Ако настоящите тенденции в растежа на населението и икономическото развитие продължат, този процент на най-бедните ще расте, увеличавайки още уязвимостта и носейки риск от нови емигрантски вълни и конфликти.
Всичко това потвърждава причинно-следствената връзка между нарастващото население и нарастващите хуманитарни предизвикателства. Според Службата за координация на хуманитарните въпроси към ООН (OCHA) днес около един милиард души по света страдат от недохранване, а още повече живеят без постоянен достъп до питейна вода. Растежът на населението може да умножи тези бройки, особено в държави, уязвими oт глад, суша, наводнения и конфликти. Другаде рисковете също са високи, тъй като демографският растеж води до по-голяма урбанизация, която често върви ръка за ръка с бедност, живот в мизерия, ограничен достъп до чиста вода и здравни грижи, и дори с още по-голям риск от бедствия.
Eто защо, числото 7 милиарда означава, че все повече хора живеят в риск от бедствия и в нужда от хуманитарна помощ. Тo означава още, че моята работа става все по-трудна – ще трябва да помагам на още повече хора, на повече места по света, но най-вероятно – без по-голям финансов ресурс. Това налага да преосмислим начина, по който предоставяме хуманитарната си помощ. Числото 7 милиарда ни напомня колко е важна тази задача, и колко неотложна.
Гостоприемство вместо оръжия – част 2: На гости на бунтовниците
Гостоприемство вместо оръжия – част 2: На гости на бунтовниците5.059
От Йемен се върнах с много интересни спомени; ето една история, която никога няма да забравя. Заедно с Върховния комисар на ООН за бежанците Aнтонио Гутереш сме в дома на местен шейх, на среща с ключови фигури сред бунтовниците от Ал Хути. Млади момчета със сурови лица и големи оръжия са седнали в дъното на стаята, но присъствието им скоро остава на заден план, тъй като гостоприемството струи от всяка дума и жест на нашите домакини от Ал Хути.
Намираме се в покрайнините на Саада, непосредствено след контролно-пропускателния пункт, който бележи влизането в територията, контролираната от Ал Хути, за да апелираме за достъп на хуманитарните работници до вътрешните бежанци и други йеменци, живеещи в региона, които се нуждаят от помощ. След общо шест войни между правителството и бунтовниците от Ал Хути в продължение на шест години, около 300 000 души са били принудени да избягат от домовете си, а много други страдат от недостиг на храна и липса на основни услуги. Вече получихме уверенията на правителството, че ще допуснат хуманитарните работници да вършат своята работа, и се надяваме да чуем същото и от Ал Хути.
Получихме обещанието им. Ал Хути се ангажираха не само да осигурят достъп за хуманитарните работници и да гарантират сигурността им, но и да не се намесват в разпределянето на хуманитарната помощ. Те признаха, че са уморени от войни и че искат образование, болници, пътища и работни места за своя народ.
Такива искания чух и от обикновените йеменци, които срещнах. У тях има огромен апетит за мир и дългосрочно развитие. В разкъсвания от конфликти регион около Саадa, посетих дома на възрастен йеменец, завърнал се тук след дълго бягство от конфликта между правителствените сили и бунтовниците. „Кой е ключът към мира?“ го попитах. „Всички страни трябва да се държат по-добре едни с други“, ми отговори той. Съгласна съм.
Надявам се, че добронамереността, която йеменците показват към сомалийските бежанци, ще се пренесе и между самите тях, за да има мир в страната им. Отговорността за тoва e в ръцете на правителството и Ал Хути, които досега не успяваха да преодолеят дълбоко вкорененото недоверие. Може би ако и двете страни поемат ангажимента да премахнат пречките пред хуманитарна помощ, това ще е добре не само за хората в нужда, нo и за мирния процес.
Срещата с Ал Хути е към своя край. Нашият домакин, шейхът, ни кани да гo посетим отново. Той е сред онези, които играят важна роля за изграждането на мир, и е уверен, че тoзи мир има шанс да е траен. Гледам неговия традиционен кинжал джамбия, затъкнат в пояса му, както и двата му мобилни телефона, по един от всяка страна на камата. На сбогуване споделям с него, че тази гледка ме кара да вярвам, че мирът е възможен – все пак, шейхът има само едно оръжие, но две средства за комуникация, с които да достигне до другата страна. Той се смее и кима в съгласие. Тръгваме. Последното, което виждам след срещата ни, са тежко въоръжените младежи. Сега усмивките на лицата им са по-големи дори от оръжията в ръцете им.
Гостоприемство вместо оръжия – част 1: Неразказаната история на Йемен
Гостоприемство вместо оръжия - част 1: Неразказаната история на Йемен4.6518
Йемен е известен като много опасно място. След обединението си през 1990, страната преживя редица конфликти в северната и южната си част, а присъствието на Ал-кайда тук все повече тревожи международната общност. Джамбията – традиционен кинжал, се носи гордо от повечето мъже тук, но не липсват и много по-модерни и разнообразни оръжия.
Това, което не е широко известно е, че Йемен е и много гостопроемно място. Тук бежанците са добре дошли и идват с десетки хиляди всяка година, особено от Сомалия. В Йемен са регистрирани около 200 хиляди бежанци, а нерегистрираните вероятно са някоко пъти повече. Въпреки че се бори със собствените си проблеми – вътрешни бежанци, бедност, изостаналост и конфликти, Йемен дава дом на отчаяни хора, които бягат от войни и провалени държави и търсят сигурност и икономически възможности. Тази милост – а не оръжията – ме впечатли най-много в Йемен.
Въпреки че приема бежанци, Йемен не може да им помогне много, заради собствените си хуманитарни, политически и икономически проблеми. Ние обаче можем да помогнем, и помагаме – осигуряваме подслон, вода, храна и услуги от първа необходимост за бежанците, идващи тук от Сомалия, Етиопия и други страни.
Eдин от тези бежанци е Исмаил, сомалийски младеж, с когото се запознах в бежанския лагер Хараз. Като много други сомалийци, тук Исмаил е намерил безопасност – но не и възможности. Исмаил е с увреждания и въпреки че в лагера е получил образование, шансовете му да намери работа са минимални в една бедна страна, където безработицата е огромна дори сред напълно здравите хора.
Исмаил заслужава подкрепата ни. За своето милосърдие към хилядите бежанци като него, Йемен също заслужава цялата подкрепа, която може да получи отвън.
Eто защо Европейската комисия ще увеличи помощта си за бежанците в Йемен. Преди година, бюджетът ни за хуманитарна помощ тук беше 2,5 милиона евро. Тази година той ще достигне 15 милиона евро. Но само хуманитарната помощ няма да стигне, за да може Йемен да реши проблемите си – за това са нужни мир и развитие. Гостоприемството, проявено към бежанците, трябва да се превърне и в доверие и сътруднчество между самите йеменци. Утре ще ви разкажа повече за това, в част 2 на този пост.
Първото ми работно пътуване за 2011г. е до Йемен – слабо звено в цяла верига от нестабилни държави, която се простира от Пакистан и Афганистан до Судан и Сомалия. Първата новина, която ме посрещна тук, беше за отвличането на трима българи в Дарфур – болезнен пример за проблемите, които поднасят тези страни.
В Йемен съм заедно с Антонио Гутереш, Върховният комисар за бежанците на ООН. Дойдохме, защото и двамата вярваме, че тази страна заслужава много повече внимание, отколкото получава.
Отдавна свърши времето, когато хората идваха в Йемен заради невероятното му културно наследство, датиращо до хилядолетие преди Новата ера. Днес тероризмът е единствения прозорец, през който светът гледа към Йемен.
В този момент обаче, Йемен се движи по острието на бръснача и малка стъпка встрани може да го тласне в бездната на вътрешна война с регионални усложнения и огромни хуманитарни последици. Има шанс да предотвратим подобна грешна стъпка с достатъчно политическа воля в страната и с достатъчно подкрепа отвън.
Как Йемен стигна до ръба? Първо, заради междуплеменните битки за власт и наследството от времето, когато страната беше разделена на две. Северната част на Йемен преживя шест цикъла на вътрешни войни в последните шест години; междувременно, южната част е нестабилна заради бунтове, придружени от още насилие и породени от желание за ново разделяне на страната. Второ, дейността на Ал-кайда в региона и близостта на сомалийските брегове са пролуки, през които Йемен е уязвим за тероризъм, пиратство и трафик. Тази комбинация от рискове, плюс ограниченият икономически потенциал и слабото развитие, тласнаха страната в тежка икономическа криза и увеличиха напрежението сред племенните общества, живеещи тук. (Те, между другото, са запазили невероятни традиции и култура, за които се надявам да науча повече в идните дни).
Конфликтите превърнаха около 300 хиляди жители на Йемен във вътрешни бежанци – насилието ги е прогонило от домовете им, и днес повечето от тях живеят при роднини или в бежански лагери. Същевременно, тук има и над 170 хиляди бежанци от Сомалия и други близки страни. Йемен е гостоприемно място за бежанците – всеки, който търси убежище, може да го намери тук. Това е невероятен жест на милосърдие от една бедна страна, където 45% от населението преживява с по-малко от 2 долара на ден. Затова е редно ние, европейците, да помогнем с издръжката на бежанците, които продължават да прииждат в Йемен. Длъжни сме да го правим – не на последно място защото ако Йемен спре да приема бежанци, те ще се насочат към други страни.
В следващите дни заедно с Антонио Гутереш ще се занимаваме с проблемите на тези вътрешни и външни бежанци. Пристигаме в Йемен само ден след визитата на американският държавен секретар Хилъри Клинтън. Целта ни е да отворим нови прозорци към Йемен и да привлечем международното внимание към проблемите на тази страна – не само проблемите на сигурността, но и нуждата от повече хуманитарна помощ и развитие. Ако помогнем на Йемен да премине по острието на бръснача в посока стабилност и напредък, това ще е добре не само за тази страна, но и за света.
Преди една година на днешния ден бях в бившия си офис в Световната банка във Вашингон, когато чух новината, че в Хаити се е случило ужасяващо земетресение. Щетите бяха огромни, а жертвите – много.
Първата ми мисъл тогава беше за разговора ми, няколко дни по-рано, с колега, работеща по Хаити. Тя ми беше казала, че страната се възстановява добре след ураганите през 2008г., и че има надежда за по-добро бъдеще. Беше ли унищожена тази надежда?
Хората в Хаити от години страдат от лошо управление. Вследствие на това, животът е по-труден и по-кратък в тази част на Хиспаньола – островът, който Хаити споделя с Доминиканската република. Средната продължителност на живота е почти 74 години при съседите им, а за хаитяните е едва 61.
Независимо от силата си, земетресението отпреди година не е най-големият проблем на Хаити. Най-големият проблем е липсата на развитие – безработицата, слабите социални услуги, неработещите институции. Развитието е труден, но възможен процес – знаем го от примера на другите сърани, които са успели да се измъкнат от цикъла на бедността.
Но развитието изисква време и постоянство. Днес чета коментарите за Хаити в медиите и се тревожа, че летвата на очакванията е твърде високо, за да може да бъде прескочена. Година е твърде кратък срок за да се промени една държава – питайте китайците, чиито програми срещу бедността работиха с десетилетия, преди да дадат резултат.
И така, година след земетресението, Хаити все още се бори. Разрушените сгради все още са на улиците в Порт-о-Пренс, почти милион души все още живеят в палаткови лагери, а 170 хиляди хаитяни са болни от холера.
Но въпреки тези проблеми, в една слаба държава почти 4 милиона души получиха помощ, за да се справят с прекия си или косвен сблъсък с бедствието – и да продължат да се справят ден след ден, през цялата година. Според мен, историята, която трябва да си припомним днес, е за издържливостта и достойнството, които хаитяните показаха през тази трудна година.
Земетресението от 12 януари 2010 ще остане в историята като едно от най-жестоките природни бедствия. Но дните и месеците след това ще се запомнят с огромната солидарност между хаитяните и отвън. Само Европа обеща над 1,2 милиарда евро за възстановяване на училища и пътища и изграждане на институции, способни да се грижат за народа на Хаити. Ние помогнахме и в ежедневната борба за оцеляване на над 1,5 милиона хаитяни, загубили домовете си при земетресението. Финансирахме и спешни мерки срещу холерата, която се разрази заради санитарните проблеми и недостига на чиста питейна вода.
От нас зависи да затовим тази страница в историята на Хаити – страницата която, след най-лошото бедствие, беше написана от най-добрите жестове на милосърдие и солидарност. Хаити ще има нужда от нашата подкрепа още дълго, за да може да се възстанови и да разцъфти – и трябва да сме готови да му я дадем. Заедно можем да постоим най-достойния паметник на онези 250 хиляди живота, които бяха прекъснати преди една година, на днешния ден.
В полунощ на 31 декември, когато прекрачихме от старата година в новата, се помолих за милост – от природата и хората. Помолих се за една по-добра година и за едно по-добро десетилетие.
2010 беше изключително трудна. Ще я запомня като първата в живота си, в която светът преживя две мега-бедствия – земетресението в Хаити и наводненията в Пакистан. Миналата година записа нови рекорди в историята на бедствията. Те отнеха хиляди животи, унищожиха поминъка на милиони хора и нанесоха щети за милиарди евро.
Едва няколко дни след началото на 2010г. земетресение опустоши Хаити – второто най-разрушително земетресение в световната история, което беше последвано от епидемия от холера. Още по-силно земетресение (за щастие – по-малко разрушително) удари Чили. Изригването на исландски вулкан предизвика невиждана блокада на европейското въздушно пространство. САЩ преживяха най-голямата екологична катастрофа в историята си – експлозията на петролна платформа в Мексиканския залив. В Русия и Израел горски пожари горяха в невиждан мащаб. Пакистан беше залят от наводнения. Сушата в Африка заплаши с глад милиони хора. Политически вълнения взеха жертви в Киргистан и Брега на слоновата кост. Наред с тези нови бедствия, бяхме изправени и пред редица продължителни кризи, в които умряха хора, а надеждата за спокойствие остана все така далечна – в Судан, Конго, Йемен, западно-сахарския регион.
Но 2010г. донесе и едно важно послание: въпреки икономическите трудности у дома, ние, европейците, спазихме обещанието си да помагаме на хората в най-голяма нужда. Мобилизирахме спасителни операции и събрахме средства, с които спасихме човешки животи. Един от най-ярките ми спомени от 2010г. е историята на Лаури, бебе, което видях в Нигер. Без европейската помощ за изхранване, тя вероятно щеше да умре от гладна смърт. През изминалата година се случиха хиляди истории като тази на Лаури – в Хаити, в Пакистан, в Дарфур. Тези истории ми дават надежда за бъдещето.
Вече влязохме в новата година – с ново земетресение в Чили и наводнения в Австралия. За щастие, нито едно от тези бедствия не взе много жертви. Може би молитвата ми е била чута?
Независимо от отговора на този въпрос, обещавам ви, че няма да разчитам на молитви. Ще продължим да се надяваме на най-доброто, но се подготвяме за най-лошото, и да работим заедно срещу предикателствата, които новата година може да ни поднесе.
Желая ви всичко най-хубаво през 2011г. – добро здраве, добър късмет и по-малко истории за кризи от вашия комисар по хуманитарната помощ.
В края на годината един от въпросите, които журналистите ми задават най-често е какви предизвикателства очаквам в работата си през 2011г. Въпросът не е лесен, защото бедствията и хуманитарните кризи често връхлитат без да предупреждават.
Все пак, лесно предвидимо предизвикателство за следващата година е Судан, където след по-малко от месец предстои референдум за независимост на Южен Судан. С наближаването на тази дата е все по-осезаемо очакването, че това ще е първата голяма задача пред всички нас през 2011г.
Този референдум ще е важен момент в историята на цяла Африка. Надяваме се, че той ще предложи мирно, демократично и дългосрочно решение за най-тежката хуманитарната криза в света днес.
Но докато се наадяваме на най-доброто, трябва да сме подготвени за всичко – не само в Южен Судан, но и в други части на страната, особено граничните райони, Дарфур и Източен Судан. Независимо от резултата на референдума, международната общност споделя отговорността да защити цивилното население от насилие и да реализира надеждите му за мирно бъдеще.
Тревожа се за хората в Судан. Голяма част от тях живеят в сянката на множество заплахи – въоръжен конфликт, епидемии, суша, глад. Оцеляването на милиони суданци и бежанци от съседен Чад зависи от хуманитарна помощ. Доставките на тази помощ (храна, вода, медицински грижи, подслон) често са изключително затруднени. Надявам се, че достъпът няма да стане още по-ограничен след референдума. Но трябва да сме подготвени и за тази опасност.
Тревожа се и за безопасността на хилядите хуманитарни работници в тази част от света, които се трудят неуморно за да облекчат неописуеми страдания. Те споделят тежките условия на живот на хората, на които помагат. Споделят и опасностите. В следващите месеци трябва да мислим още повече и да се грижим още повече и за тези смели мъже и жени.
Судан ще остане на радара на нашето внимение, вероято дълго след референдума през януари. Ние, европейците, трябва да сме подготвени да продължим усилията си, за да сложим край на тази дълга и ужасяваща трагедия. Тя не принадлежи на 2011г., нито на 21 век, нито на един свят, в който по-доброто бъдеще трябва да е постижимо.
Наскоро се срещнах за чаша кафе с български блогъри. Поговорихме за това какво ги мотивира да пишат в блоговете си, а аз, като новак в социалните медии, ги помолих за съвети и идеи. Разбрах, че много блогъри са разочаровани от “традиционните” медии, които явно не предлагат достатъчно достоверна информация и не винаги обръщат внимание на въпросите, които са важни за хората.
Съгласна съм, че ако няма къде да четеш по темите, които те вълнуват, това е добър повод сам да започнеш да пишеш по тях. Това ме накара да се запитам – каква е моята собствена мотивация да пиша тук? Преди срещата ми с блогърите мислех, че знам целия отговор – дължа на европейците да им разказвам със свои думи за работата, която върша.
Всяко бедствие има човешко лице, което е лесно разпознаваемо и разбираемо. Всеки знае за земетресението в Хаити и за щетите от наводненията в Пакистан. И въпреки това, наред с големите бедствия, за които четем и чуваме много, има и други, които остават невидими, макар че след тях нуждите са също толкова неотложни, а битката за оцеляване е също толкова трудна. Тези истории не познаваме достатъчно. Както моите приятели-блогъри пишат и дебатират по важните за тях теми, за мен тези “непознати” истории са още една причина да пиша в този блог.
Такава е историята на Сейнт Лусия. В началото на ноември, ураганът Томас удари този малък карибски остров със скорост 150 км/ч. Може би не знаете за това – медийното внимание беше насочено към новите поражения, които Томас можеше да нанесе на Хаити. Така щетите, понесени от съседния остров останаха почти невидими. А ураганът почти не засегна Хаити, докато в Сейнт Лусия той уби 14 души, унищожи банановата реколта, опустоши няколко града и отнесе част от пътищата. Но едва ли знаете за това.
Европейската комисия участва в международната помощ за Сейнт Лусия с 200 хиляди евро, които ще подкрепят възстановяването на инфраструктурата и ще помогнат на хората там да стъпят отново на крака. Размерът на помощта ни изглежда малък, особено в сравнение с милионите, които отделяме след други кризи; но Сейнт Лусия е пример как с неголеми суми могат да се постигнат големи резултати и да се помогне на пострадали хора. Това е друга тема от моята работа, за която планирам да ви разказвам повече тук.
“Не пишете само за да пуснете нещо ново в блога си, а тогава, когато наистина имате какво да споделите” – това ме посъветваха новите ми приятели-блогъри (благодаря ви Динко, Алекс, Иво, Стойчо, Петър, Пейо, Магдалена, Нервна Акула и Комитата). Ще последвам съвета им – това значи, че може би ще пиша тук по-рядко, но винаги ще e от сърце.
Тази вечер бях удостоена с голяма чест, но и натоварена с голяма отговорност. Избрана съм за “Комисар на годината” и “Европеец на годината” в годишните награди на “Юръпиън войс”.
Аз съм комисарят с най-добрата работа, защото служа на най-голямата европейска ценност – солидарността с тези, които се нуждаят от помощ тук в Европа и по света. През изминалата година успяхме да докоснем животите на 140 милиона души, пострадали от земетресения, наводнения, суша и конфликти. Благодарна съм за подкрепата на европейските граждани – независимо от трудностите, които изпитват, те продължават да помагат на тези, които се нуждаят от нашата помощ. Хуманитарната помощ има подкрепата на осем от всеки десет европейци. На тях дължа тази награда.
Но аз съм и комисарят с най-лошата работа, защото болката и страданието все още са наши спътници днес. През 21 век не трябва да има деца, които си лягат гладни – а те са милиони. Обещавам пред вас и пред всички европейци, че ще работя колкото мога Европа да е там, където се нуждаят от нея.
Тези награди са признание за усилията на хилядите европейци, които се занимават с хуманитарна дейност, често в изключително тежки условия. Те са героите, които заслужават нашите аплодисменти. Нека заедно им благодарим за тяхната служба към човечеството.
Позволете и на мен от името на всички българи да Ви поздравя и да Ви Благодаря – не защото смятаме Вашият успех – този и на екипа, с който работите, за свой /само защото сме Ваши сънародници и автоматично успехите биха могли да се проектират върху Отечеството ни/, но все пак това признание ни дава възможност да изпитаме еуфоричното чувство на повсеместна национална гордост.
Самата Вие сте наясно, че ежедневието на средностатистическия българин е изпълнено по-скоро с огорчение, озлобление, а често и срам от съвременната действителност /включително в политически аспект/, олицетворена чрез корупция, насилие, престъпления, морално и духовно падение.
Разбира се, че в такава реалност собствените ни битови и етични проблеми изглеждат огромни, а достойнството и гордостта ни потъпкани. Чувството за човечност, морален дълг, хуманни и социални ангажименти са отдавнна подтиснати и забравени, но според мен едно признание като това, което получихте за работата си могат да променят дори мирогледа ни и да наклонят везните в помощ на онеправданите, нуждаещите се и бедстващи хора от съседния вход, двор или континент. И така без да искаме всички можем да се почувстваме победители – защото просто сме накарали някого истински да се усмихне и сме вдъхнали надежда, там където че ли тя си е отишла. А и защото могат да помагат само силните, а то вече е добро начало.
Преди няколко дни бях шокирана от история, която моя приятелка сподели с мен. Когато била на 18 години, тя се разминала на косъм с изнасилване. От тогава до днес, 30 години по-късно, приятелката ми е таила тази история в себе си, преживявайки болезнения спомен без да сподели с никого и без да потърси помощ.
Мога да разбера защо е мълчала. Така постъпват много от жените, които стават жертви на насилие, което днес е от мащаба на епидемия. Според ООН, до 70% от всички жени са били жертви на някаква форма на насилие. Взети заедно, ракът, маларията, пътните катастрофи и войните убиват и увреждат по-малко млади жени (15-44г.) отколкото насилието.
Днес е добър повод да говорим за този проблем, който протича в толкова много и ужасяващи вариации – от побои вкъщи до изнасилвания, от варварско „обрязване“ в части на Африка до наказания чрез пребиване с камъни в Иран. Жените, живеещи в конфликтни райони, са в особено голям риск – освен „обичайните“ заплахи, тях ги застрашава и трафикът на хора, и изнасилванията, които понякога се използват като военна тактика. От Афганистан например често идват новини за отчаяни жени, които се опитват да сложат край на живота си като се самозапалят.
Тези трагични истории продължават да се случват отчасти защото не говорим достатъчно за тях и отчасти – защото не правим достатъчно за да сложим край на насилието срещу жените.
Ние в Европейската комисия обръщаме специално внимание на жените в хуманитарната си работа. За жалост, мащабът на проблема не позволява лесни или бързи решения. Но аз съм оптимист, особено когато виждам каква огромна крачка могат да направят жените, когато получат шанса да поемат в ръцете си повече власт за собствения си живот и обществените процеси. Чрез инвестиции в образованието и програмите, насочени към жените, можем да им помагаме да си помогнат сами.
Както ви казах, моята приятелка намерила в себе си силата да се пребори със своя нападател, но не и куража да говори за понесеното насилие. „Страхувах се, че обществото ще застане на негова страна, а не на моя,“ каза ми тя. Много неща са се променили към по-добро от тогава и поводите за подобен страх и неразбиране са по-малко. Въпреки това, страданието и насилието остават ежедневни спътници на прекалено много жени. На тях – нашите сестри, майки и дъщери – дължим да сме по-смели и упорити, когато говорим и действаме срещу насилието –днес, но и всеки следващ ден.
Казват, че едно нещастие никога не идва само. За жалост, тази сентенция важи за Хаити в момента. След земетресението и урагана, днес хаитяните се борят и с епидемия от холера. Жертвите са около 1,100, лекуват се най-малко 18,400 заразени. Тревожа се, че проблемът ще се задълбочи още в следващите седмици.
Здравната система в Хаити едва носи огромния товар, предизвикан от земетресението миналия януари. Когато бях там, посетих палатковите лагери, където живеят милиони хаитяни, загубили домовете си в земетресението. Там срещнах хора, които чакаха с часове, за да ги прегледа лекар – не защото бяха болни, а защото никога не бяха ходили на медицински преглед. Това е показателно за условията, в които се случва тази епидемия.
Не помага и фактът, че здравните услуги почти отсъстват от голяма част на Хаити, тъй като са концентрирани в по-големите населени места. Това позволи на болестта да се разпространява из страната, където заради земетресението все още има твърде много хора без дом и препитание. Те се местят често в търсене на работа или подслон и пренасят и болестта.
В палатковите лагери здравната помощ е по-достъпна, но и рискът от зараза е по-висок. Над милион хаитяни живеят в тези гъсто населени лагери с общи тоалетни и често без сапун и течаща вода. Предвид предстоящите избори се очакват и събирания на големи групи хора, което увеличава риска от зараза.
Подготвеността за противодействие на болестта е ниска, а объркването е голямо: до такава степен, че някои хаитяни странят от центровете за лечение от страх, че точно там се разпространява заразата. Затова част от международната помощ цели да информира гражданите за важността на простички, но важни действия, като редовното миене на ръце и употребата на чиста вода.
Хаитяните, които срещнах при първото си посещение, са издръжливи хора, калени в непрестанната борба с огромни предизвикателства. Днес те се борят с поредното си нещастие. А ние отново трябва да им протегнем ръка.
Посещението ми в Унгария беше планирано отдавна. С предстоящото унгарско председателство на ЕС искахме да обсъдим предложенията ми за реакция при кризи. Плановете обаче се промениха внезапно от разлива на голямо количество кал, което уби хора и нанесе поражения на няколко селища и природата в западната част на страната.
Мястото да обсъдим този инцидент и мерките за възстановяване беше не конферентната зала, а района, замърсен с тонове червена кал. Затова отидох на мястото на събитието.
Когато наближихме засегнатия район, меките есенни тонове бяха изместени от един цвят – червеното, заляло поля, дворове и къщи. Две седмици след бедствието, което уби девет души и рани над сто, червеният цвят все още преобладава в пейзажа и оцветява местните реки, пътища, част от земеделската земя.
Но това, което видях, не е мъртъв марсиански пейзаж, нито хаотична ситуация. Не цялата картина беше нарисувана в червено – бялото също беше навсякъде. Това е цветът на защитните облекла, които носят работниците, ангажирани с възстановяването и почистването на щетите. Тези бели фигури от две седмици са в червената кал – те не й позволиха да залее още повече реки, села и човешки животи. Те започнаха и подробната програма за възстановяване на пораженията.
Хората в бяло вече свършиха огромно количество работа, за да неутрализират червеното. Стотици местни жители бяха евакуирани; бяха издигнати предпазни стени, които да задържат евентуален нов разлив (който за щастие беше избегнат); химическите показатели на водата, въздуха и почвите бяха тествани многократно. Бях впечатлена от свършената работа, но и от предстоящите предизвикателства пред възстановяването.
Да, проблемите не са решени още, но благодарение на бързата реакция, в момента ситуацията в тази част на Унгария е под контрол, а властите започват втората фаза от управлението на подобни кризи – възстановяването. Оптимист съм, че след бялото и червеното, скоро тук ще видим още един цвят – зеленото. Не само защото тези три цвята се редуват така в унгарския флаг, но и защото зеленото е символ на обновената природа и на новите надежди.
Заглавието е моят отговор на въпроса „Как трябва да реагираме при бедствия?“. Днес представих предложенията си за постигане на тази цел. Преди да ви кажа какви са, искам да обясня защо е нужно да действаме, и то сега.
Първо, защото днес тези кризи връхлитат по-често и нанасят повече поражения, отколкото преди 35 години. Знаете, че само тази година се случиха десетки големи природни бедствия и инциденти, причинени от човека. Хаити и Чили претърпяха тежки земетресения. Пакистан и централна Европа пострадаха от наводнения. В Русия бушуваха горски пожари. Рекордно количество петрол се изля в Мексиканския залив. А вулканично изригване в Исландия затвори въздушното пространство над голяма част от Европа…
Този цикъл няма да свърши с 2010г. – бедствията зачестяват не заради лош късмет, а заради климатичните промени и интензивната индустриална дейност. Демографският ръст и рисковете от тероризъм пък допринасят за мащаба на щетите. Нито един от тези фактори няма да изчезне скоро. Следователно, трябва да сме по-добре подготвени да реагираме на неизбежното.
Загубите в резултат на бедствия обаче не са неизбежни. Всяка година, хиляди хора загиват заради подобни катастрофи, стотици милиони са засегнати, а щетите възлизат на милиарди евро. Много от тези загуби могат да бъдат предотвратени или поне ограничени – ако сме по-добри в превенцията и реакцията. Това е втората причина за днешното ми предложение.
Има и трета – икономиката преживява трудни времена, държавните бюджети са ограничени и имаме всички аргументи да се стремим към по-изгодна и ефективна употреба на ресурсите си за реакция при кризи. Ако си сътрудничим в мобилизацията на ресурси и експерти, няма да е нужно всяка страна да купува и поддържа съоръжения за действие срещу всеки възможен риск. Тоест, ако имаме план за по-добро споделяне на съществуващите ресурси, ще спестим и разходи.
Реакцията на бедствия зависи най-вече от националните власти, но Европейският съюз може да концентрира индивидуалните реакции в обща, която идва по-бързо, помага по-адекватно и струва по-малко. Днес предложих стратегия за постигане на такъв отговор. Ето част от предложенията ми:
- Да подготвим сценарии с възможните бедствия, които могат да се случат в Европа и по света, и списък с ресурсите, нужни за надежден отговор при тези бедствия
- Да проучим ресурсите, които вече съществуват в страните-членки, и които те могат да предоставят доброволно за съвместни операции в случай на бедствие
- Да натоварим Еврокомисията с координираната мобилизация на тези ресурси, когато те са нужни в ЕС или по света.
Ако направим тези стъпки, европейският отговор на кризи ще стане по-надежден и ще спасява повече животи, когато ни предизвика поредното бедствие. Ще ви държа в течение за напредъка ни към тази цел.
Disaster aftermath. Kolontár village, Hungary (Credit: EPA)
Днес е Международният ден за намаляване на бедствията. Днес е и поредният ден в който се борим с последиците от бедствие тук, в Европейския Съюз. Разбира се, имам предвид индустриалния разлив, който предизвика екологичната катастрофа в западна Унгария.
Управлението на подобна криза минава през четири етапа. Първият е “спешната помощ” – незабавна реакция за облекчаване на най-належащите човешки нужди и овладяване на материалните разрушения. Унгария е на този етап в момента – в последната седмица, унгарските власти спасяваха животи, евакуираха хора от застрашените селища, спираха притока на червената тиня в реките и предотвратяваха нови щети.
В този труден момент Унгария не е сама. ЕС се отзова на молбата за помощ, като изпрати международен екип от петима експерти с опит в подобни кризи. Докато пиша това, те са на мястото на произшествието и работят с унгарските си партньори. За координацията им отговаря един от “моите хора” – специалист в Центъра за мониторинг и информация към Европейската комисия.
Втората стъпка в управлението на кризи е възстановяването и рехабилитацията. Тук попадат задълбочения анализ на оставащите рискове и прилагането на оздравителни мерки, за да могат местното население и икономика да се изправят на крака. Надявам се, че Унгария този процес ще започне скоро.
Когато последиците от катастрофата са овладени, следващата фаза е да се извлекат и научат уроците от нея. Как да осигурим по-добър отговор в бъдеще? Как да се избегне повторение на подобно бедствие на други места? Това са водещите въпроси в третия етап на управлението на кризи.
Отговорите им ни водят към четвъртата стъпка – създаването на дългосрочни стратегии за предотвратяване на нови бедствия. Превенцията е особено важна днес, когато рискът от бедствия и последиците от тях са по-сериозни от всякога.
Ето и доказателствата – в световен мащаб, броят на бедствията се е увеличил пет пъти от 1975г. насам. Многократно са се увеличили и щетите от тях – всяка година 85 хиляди души умират, а 230 милиона са засегнати от бедствия, причинени от природата или хората. Икономическите щети също са огромни – четвърт процент от глобалния БВП годишно. Тези данни са потресаващи и същевременно – предотвратими. А най-евтиният начин за това е способността ни да реагираме още преди катастрофите да са се стоварили върху нас.
Как да стане това? Международният ден за намаляване на бедствията, който отбелязваме днес, е подходящ повод да помислим по този въпрос. Още по-значима причина да говорим по темата са новините, които получавахме от Унгария в изминалата седмица – кадрите на поля и дворове, потопени в червена кал, историите за загубени животи и опустошени надежди. Тези събития ни задължават да сме по-ефективни в реакцията си на кризи и по-задълбочени в мерките за ограничаване на риска от тях.
За да се случи това, четвъртата стъпка в управлението на бедствия – превенцията – трябва да стане първа. За нея трябва да мислим преди да рухнат сгради, преди да загинат хора, преди поредната катастрофа изненадващо да постави на колене цели държави. В ЕС се нуждаем от по-ефективен и надежден общ отговор на това предизвикателство. До края на октомври ще предложа конкретните параметри на този отговор. Обещавам да ви държа в течение!
Бъдещият доброволчески корпус: разчитаме на вашите идеи!
Бъдещият доброволчески корпус: разчитаме на вашите идеи!5.0520
Днес искам да ви разкажа за инициатива, по която работим – Европейският доброволчески корпус за хуманитарна помощ. Създаването му е една от иновациите на Договора от Лисабон, а в следващите месеци ще мислим и обсъждаме как успешно да реализираме потенциала му.
Всички сме чували вдъхновяващи истории за постиженията на доброволци от нашите членки – както в хуманитарната помощ, така и в други сфери. Стотици хиляди европейци – всеки пети над 15-годишна възраст – отделят време и влагат уменията си в някакъв вид доброволческа дейност. Тя дава реални резултати и повод да се гордеем с всеотдайните усилия на нашите граждани, които всеки ден правят света малко по-добър.
Въпреки това, за много европейци доброволчеството все още не е постижимо или привлекателно занимание. Дори да имат желание за доброволчески труд, някои от тях просто не могат да си позволят да отделят ресурс за такава дейност, защото сами се борят с бедността или икономическата несигурност. Други, особено в централна и източна Европа, пазят не особено топли спомени от миналото, когато младежите и работниците бяха заставяни да полагат “доброволен труд”. Аз самата имам подобни смесени асоциации; от една страна си спомням капана на “доброволните” бригади в консервни фабрики. Същевременно, не съм забравила и вътрешното удовлетворение, и искрената благодарност, които са ми носили спонтанните жестове на дребна ежедневна помощ към възрастни съседи.
Тези спомени затвърждават мнението ми, че доброволчеството носи удовлетворение и резултати тогава, когато е плод на вътрешна мотивация и осъзната обществена нужда, а не когато е наложено “отгоре”. Мисля, че този подход – отдолу-нагоре – е приложим и за изграждането на Европейския доброволчески корпус за хуманитарна помощ.
Ето защо миналия четвъртък (30 септември) открих конференция на заинтересованите страни, с която започваме процес на консултации по темата. Очакваме да разгледаме различни идеи, как по най-добрия начин да съчетаем потенциала на тази инициатива с нуждите, и как по възможно най-прагматичен и полезен начин да я впишем в доброволческите практики. Целта ни е да стартираме пилотната фаза на корпуса през 2011г., Европейската година на доброволчеството.
Търсим диалог по много въпроси: Как да впишем бъдещия корпус за хуманитарна помощ в съществуващите структури за доброволчески труд? Как да насочим уменията и мотивацията на европейските доброволци там, където са най-нужни? Как да гарантираме безопасността на доброволците ни? Как да надградим върху основата от вече съществуващи инициативи, като Европейската доброволческа служба и програмата “Младеж в действие”? В следващите месеци ще обсъждаме отговорите с всички, които имат интерес към темата. Очаквам с нетърпение и вашия принос към този диалог.
Гласовете на гражданското общество ще ни помогнат да създадем Европейски доброволчески корпус, който да помогне да изпълняваме по-добре ангажимента си да оказваме хуманитарна помощ към тези, които се нуждаят от нея. Но корпусът може да е носител на социални и икономически промени и тук, в Европа! Първо, защото доброволческтвото доказано създава икономически растеж – според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, доброволческият труд генерира между 5 и 14% от БВП в страните от организацията. Второ, Европейският доброволчески корпус ще даде на младите европейци нови възможности да станат по-атрактивни за бъдещите си работодатели чрез способностите и опита, които могат да придобият като доброволни посланици на европейската хуманитарна помощ.
Това са все причини, които ме карат да очаквам с интерес предстоящите дискусии за бъдещата доброволческа структура на ЕС. Сега имаме начин да помогнем на повече млади хора да реализира очакванията си да правят добро по света. Разчитаме на вашите идеи!
Казвам се Румен Спасов и сме разговаряли с Вас по телефона, докато работехте в Москва.
Приемете моето възхищение от Вашия стил.
Аз съм един от само тримата европейски изобретатели на България за 2010 година.
Моето изобретение позволява социалните мрежи да се разширят
от виртуалното пространство в реалното чрез софтуер, роботи,
лазери и нано-технологии.
Моментът е особено подходящ за изграждане на европейска социална мрежа,
която да балансира влиянието на Facebook, YouTube, MySpace
като създаде изискани условия за овладяване и споделяне на общочовешки ценности.
В този дух е запазена и подходяща марка Hi.
След излизане на пазара в рамките на 10 месеца, Hi може да мобилизира и генерира
значителен ресурс. Така Hi може да се превърне в значим социален инструмент
на ЕК при „Humanitarian Assistance and Crisis Response“ с максимален ефект и
мотивиращо глобално сътрудничество.
Обръщам се към Вас с молба да бъда насочен към подходящ експерт на ЕК
за обсъждане възможността за грантс при изграждане на Hi като европейска
социална медия с глобална значимост.
За да Ви облекча, цитирам пасаж от Вашия блог:
„Някои грантове се отпускат директно на техните бенефициенти,
без да се публикува покана за участие в конкурс. Това може да се дължи
на специфичните компетенции и характеристики, което прави техните
бенефициенти единствени за осъществяването на тази дейност
(в случай на монопол), . . . “
Надявам се патентът, който вече е одобрен от Европейския патентен офис
да бъде признат за разумно основание за горното, заедно с приноса, който
описвам в приложения текст-въведение.
В тази насока водя конструктивни и успешни до момента разговори със:
1/ Българска банка за развитие за до 50 % ко-финансиране,
2/ Столична община за предоставяне на подходящ терен.
При интерес мога да предложа за обсъждане:
1/ Бизнес план (180 стр.) вкл. интерактивен модел на паричния поток (20 стр. в Excel),
2/ Макет 1:100,
3/ Power Point презентации: Финансова и Мотивационна
4/ ERP/CRM софтуер за цялостно управление на процесите
5/ Инвестиционно предложение
6/ Препоръки
7/ Писмо за намерения при предоставяне на подходящ терен в София,
от Кмета на община Надежда
Прилагам:
1/ Въведение в Hi-проекта
С благодарност за отворения стил
и с пожелания за успех,
Румен Спасов
GSM: + 359 878 19 10 28
Phone/Fax: + 359 2 897 76 28
Skype: risbg1
Приложение 1:
Hi Academy®: Въведение
Hi Academy е нова социална мрежа, базирана върху сътрудничество, социални игри и преживявания в реалното пространство. Тя обединява виртуалните светове и интернет общуването с предизвикателствата в реалния свят. Hi е съкращение от Human Inteligence. Hi-мисията има за цел да изгради среда, в която всеки човек, без оглед на произход, религия, пол, богатство, дееспособност, има шанс да се развива и показва най-добрите си морални, интелектуални и психо-физически възможности.
В Hi-концепцията влизат философията за сътрудничество в новата мрежа, правилата на новата социална игра, мрежа от арени (игрови комплекси) и виртуална връзка чрез Mobile Technologies & broadband Internet communications.
Hi-сътрудничеството чрез общочовешки ценности e коренно нов подход за глобални комуникации, който вече е патентован в 36 държави.
Hi е нова глобална медия, която съчетава знания, новини, реклами, филми, туризъм, политика с реална интерактивна разходка в конкретните брандове и забавни преживявания с рекламираните продукти: В Hi това е възможно в реално време и пространство, с предизвикателства за всички сетива, при това с релаксиращи елементи на хумор и изненади, според личния профил на конкретния участник. Дори такова прозаично нещо като четене на новините, Hi превръща в интерактивно споделяне на емоции и реални приключения между 3 поколения, намиращи се в различни точки по света. Изключително преимущество е факта, че Hi Academy® е единствената медия, в която въздействието върху аудиторията получава достоверно измерване и оценка в реално време и пространство. Това никой друг не го предлага – нито в практиката, нито в известните ни до момента патенти.
Hi е нова индустрия, която създава условия и стимули за незабавно прилагане на най-новите продукти в комуникациите, мобилните телефони, IT, роботиката, лазерите, мултимедиите, строителството, изкуството, културата, политиката. С творчество, моделиране и реална експлоатация Hi сравнява дългосрочно качествата на различните продукти, марки и услуги. Едновременно с това Hi създава уникална ниша за производство на качествено нов вид мобилни телефони, реклама, PR, бизнес, туристически, спортни, битови и застрахователни продукти.
Hi-концепцията позволява неограничен брой комбинации между реални казуси и случки, в които се следят и подпомагат реакциите на участниците. Така Hi идентифицира и систематизира поведенческите схеми за подбор на човешки ресурси в най-разнообразни сфери.
Hi е глобално шоу. Едно ниво над телевизионните риалити формати „Стани богат“, Survivor, Big Brother, X-factor, „България търси таланти” и др. Защото Hi е изискана арена за изява и защита на хуманните каузи – лични, социални или глобални. Защото публиката в Hi Academy не е пасивен воайор и клакьор с SMS, а глобална система от съмишленици, които чрез здравословен спорт и/или интелигентност могат да променят статуквото. Всеки от публиката има свободата да играе и/или партнира с избрaн от него участник или екип колкото, както и когато поиска, но в коренно новите условия за свободен избор и лична сигурност.
Hi е социална игра, основана върху етичния римейк на игрите и арените от древния Рим: Кръвта и насилието обаче са заменени с взаимопомощ и сътрудничество в екстремни предизвикателства. Играчите са аналог на гладиаторите, но създават своя Hi-ресурс чрез сътрудничество. Hi-казусите се режисират предварително от екип, ръководят се от логистичен CRM/ERP-софтуер, който в по-скъпите ценови зони се подпомага от HiJ (по аналогия с DJ). Весталките имат неограничени възможности да изненадват с промени в хода на играта както участниците, така и публиката.
Hi-визията е нещо повече от двумерна или дори от тримерна. Hi е платформа, която обединява виртуалните игри в интернет, конзолите и социалните мрежи, като ги трансформира в реални преживявания и обратно. В игровия Hi комплекс участникът се изявява в n-мерно пространство, изградено от допир, баланс, звукови, цветови и обонятелни предизвикателства в забавна психо-социална интрига. Генерират се движения, които с препятствия, вербални и невербални стимули са своеобразен космически полет на Гъливер в микро- и макросвета. Всичко около участниците се движи на границата на личните им възможностите. Реални бариери с „характер“ и памет, заедно с хора от публиката затрудняват или направо пречат за постигане на поредния игрови казус в избраната градивна мисия. Задачите и мисиите мога да се постигнат само с човешко общуване, комуникации и сътрудничество, вкл. чрез Mobile Technologies & broadband Internet communications. Този съвременен колизеум стимулира не да убиваш и унищожаваш, не да налагаш своята воля над по-слабия, а да развиваш позитивното в себе си и то така, че да печелиш подкрепата на публиката и на екипите около теб. Комуникациите между участниците в различните точки по света могат да осъществяват на майчин език, благодарение на автоматичен симултанен превод на глас с личен тембър – откритие и патент на партньор в екипа на Hi Academy.
Цел на играта: Подкрепа на благородни каузи по света чрез постиженията на играчите. Постиженията се сумират в клубна карта, което дава бъдещо преимущество, вкл. лидерски ранг и участие в различни звездни класации. Постигането на рекорд генерира нов вид реклама за спонсорите на рекордьорите, повишава престижа на помагащите навигатори и весталки. Всеки нов рекорд създава интрига дали някой ще успее да го открадне. Състезание, релакс или забавление, Hi създава партньорства и двубои, които прерастват в отбори, национални лиги и „звезди” на сътрудничеството.
Групи от приятели, колеги и семейства могат да поръчат, резервират, подарят или преживеят незабравими емоции със занимателни казуси:
● Да се „разходят” в Лувър, Манхатън, Тадж Махал, да подкрепят произведения на изкуството или техните автори;
● Да се „спуснат” безопасно от планински връх или по ледник под звуците на любима мелодия и в избрана компания от съмишленици;
● Да участват реално и интерактивно в нови сцени на любими и култови филми, които да споделят със сродни души в другия край на света;
● Да усетят с всички мускули и сетива ускорението при рекордното ски-спускане на победителя в световната ранг-листа, на полета в космоса, на гмуркането до дъното на океана, на изненадите в джунглата, както и да сравнят веднага личните постижения с тези на световни лидери в избрани звездни мигове;
● Да общуват отговорно с природата, да инвестират в стратегически проекти, с които да променят заплахите над Земята;
● Да посетят романтични или „недостъпни” места в микро- и макросвета – екзотични пустинни острови, чудесата на света, ядрото на атома, пъпката на розата, спиралата на ДНК, кратера на вулкан – с техните звуци, аромати, топлина и вибрации.
Hi е тренинг по активна нравственост, доразвиващ спорта. В игровите казуси се възпроизвеждат ситуации от 20 олимпийски вида спорт, вкл. стрелба, ски, мотоциклетизъм. Толерира се активното сътрудничество между играчи и публика, личният избор, аргументираното формиране и подкрепа на каузи. Духът на Hi-комплекса се допълва от атмосфера на шеги, сюрпризи и екстремност, съобразени с личните емоции, култура и психо-физическите умения на играчите.
Hi е изискан клуб и динамична среда за развитие, която се обогатява с всяко следващо участие. Членството в Hi е въпрос на позиция и стил. Да те харесат, препоръчат и да станеш член в Hi е нещо повече от това „да ходиш” на фитнес, йога, Facebook или да кликаш безотговорно във FarmVille, като чакаш времето да свърши твоята работа. Hi добавя ясен щрих към публичния облик на своите членове, създава им чувство за принадлежност и има изисквания към тях. Hi е йерархия, която обединява етични и конструктивни личности, като им връща дивиденти в различни „купюри” според приноса. Например HiQ е сертификат за динамични умения, който тепърва ще отваря най-престижните врати и институции по света. HiQ не се купува и глобалната Hi-идентичност и клубна карта се гарантират с нашите нано- и лазерни технологии.
Hi e мрежа от реални игрови комплекси с площ от 500 до 2 000 кв. метра, които могат да се изграждат навсякъде – в зали, нови и стари сгради, стадиони, молове, паркове, в различни страни и в различни по големина населени места. Тези Hi-клубове с капацитет от 300 до 1 000 души са високотехнологична среда, която се управлява от централизиран ERP/CRM логистичен софтуер и интерактивни стимули за човешка топлина. Чрез Mobile Technologies & broadband Internet communications се обменят on line преживявания и емоции между Hi-комплексите и Hi-феновете. Двумерния образ в съществуващите GSM и компютри още днес може да се компенсира от бързото съпреживяване, релакс и сътрудничество между Hi-феновете по света. Hi позволява безброй комбинации между участници и ситуации както в един комплекс, така и между няколко Hi-комплекса. Интерактивно се развиват мисии, казуси и дизайн, така че преживяванията и средата да са както еднакви в няколко точки по света, така и различни всеки следващ ден, седмица, месец. Казусите са смес от изкуство, спорт, култура, наука, политика, приключения и екстремни ситуации. Това подпомага участниците и публиката да се забавляват, учат и развиват без граници. Мисиите не са краен сбор от ситуации, а са съобразени с конкретните личности психо-драми, чиито продължения могат да са безкрайни. Ето защо Hi развива психиката, морала и комуникативните умения, паралелно с мускулите и движенията, като съхранява най-добрите постижения и предоставя интригуващи стимули за сътрудничество.
Hi е проектиран в съвременен Sci Fi-стил от лек стъклопласт, метал и изкуствен мрамор, без бетон и асфалтови покрития. Предвижда се партньорство с водещите световни дизайнери и архитекти при изграждане на Hi-комплексите по 5-те континента. Hi е екологичен и преносим обект, който се адаптира дори към неравни фундаменти и територии, без да ги нарушава. Съобразно терена и околното пространство, всеки инвеститор може гъвкаво да избере най-подходящата строителна конструкция, дизайн и франчайзинг за неговия Hi-комплекс, което се нормира от централизиран Hi-софтуер.
Уважаема г-жа Георгиев,
Ще бъда много признателен, ако с Вашето съдействие Hi успее да стане изискания принос на България в европейските ценности и култура.
Здравейте г-н Спасов,
Съгласна съм! Наистина социалните мрежи и могат да повлияят на събитията около нас, както видяхме при революциите в Северна Африка, където младите хора се организираха сами с помощта на мрежите. Те също така дават възможност да изразим солидарността си – както много хора показаха след земетресението в Япония.
За конкретният Ви проект, най-успешно би било ако се свържете с службите на комисар Нели Кроес (http://ec.europa.eu/dgs/information_society/index_en.htm). Те отговарят за европейската политика за цифровизация и дигитални технологии, включително и за социални мрежи.
Кристалина Георгиева
Детското недохранване – битката за първите 1000 дни
Детското недохранване - битката за първите 1000 дни5.0518
Науката ни учи, че първите 1000 дни от живота на едно дете са ключови за неговото бъдеще. Доброто хранене през тези ранни дни има огромно значение за неговото душевно и физическо здраве. В тази част от света, където живея, достъпът до храна и медицински грижи е право по рождение, но за милиони деца, родени в бедни страни, това не е така. Партньорството за първите 1000 дни цели именно да промени статуквото и да намали детското недохранване.
Присъединяването към това партньорство беше най-важната цел на моето пътуване до Ню Йорк за сесията на Генералната асамблея на ООН. На 21 септември събитието на високо ниво „1000 дни: променен живот, променено бъдеще – партньорство за намаляване на детското недохранване„, домакинствано съвместно от Държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън и Министъра на външните работи на Ирландия Майкъл Мартинс, събра повече от сто представители на правителства и лидери от частния и неправителствения сектор.
Всяко четвърто дете в света си ляга гладно. Недохранването е водещата основна причина за детската смъртност. Повече от 3 милиона деца умират годишно поради недостатъчен достъп до необходимата им храна, а тези, които оцеляват, често са изправени пред необратими последици върху тяхното душевно и физическо развитие. Техните майки също са жертви на глада. 20 % от случаите на майчина смъртност в света се дължат на недохранване. Всъщност недохранването поражда порочен кръг. Най-слабо развитите страни са тези, който страдат от най-високо ниво на недохранване, а в същото време недохранването е сред основните причини за недостатъчното развитие. Не е чудно, че икономистите намират убедителни доказателства за висока възвръщаемост на инвестициите в изхранване по отношение на развитието на страните.
По време на моите пътувания до Нигер и Судан видях с очите си какво причинява недохранването на децата (виж Сахел в хватката на глада; Суша; Първи дъждове в Дарфур; Заедно можем да спасим живота на Лаури). Това, което най-вече не ми дава спокойствие, е колко малко трябва, за да се спаси живот – достатъчно е само една малка колкото детска длан порция. Дори ако я умножим по 3 милиона и още веднъж по 1000 дни тази храна е микроскопичен дял от нашата глобална 50 000 милиардна икономика – ние трябва да можем да я предоставим.
Ангажиментът, който поех в Ню Йорк от името на Европейската комисия, беше да въведем детското изхранване като ясен и измерим приоритет в нашите програми. Вече сме предприели някои важни стъпки в тази насока:
Последваща оценка на операциите, свързани с предоставяне на храна (които възлизат на 517 милиона евро).
Преглед на политиката ни за изхранване (виж Новата ни политика за изхранването и нейното значение). Сега предоставяме на хората пари или ваучери вместо храна. С тези пари те могат да създават търсене на продукцията на местни земеделски стопани, допринасяйки по този начин за дългосрочната хранителна сигурност.
Акцент върху най-слабите държави, където нивото на недохранване сред децата до двегодишна възраст е два- и повече пъти по-голямо от останалата част на развиващия се сват.
Въпреки това трябва да се направи още повече. Ще постигнем напредък в мисията си като фокусираме политиката за изхранване на Съюза върху четири цели:
1. Насърчаване на цялостен подход към проблема с недохранването. Това означава да се предоставят подходящите храни за бебета и деца като се вземат под внимание и други фактори, като достъп до безопасна питейна вода и хигиенизиране. Понякога децата са недохранени, защото страдат от диария или други инфекции, а не защото нямат храна. Това означава да се организира система за наблюдение, която да идентифицира рисковете така, че да можем да предприемем действия преди да е станало твърде късно, както и да се направи последяваща оценка на програмите за деца, за да сме сигурни, че те продължават да получават внимание и след първоначалната интервенция.
2. Постигане на напредък в отчетността. Целта е да подобрим резултатите си, чрез проследяване не само на това колко пари сме похарчили, но и колко човешки живота сме спасили.
3. Даване на възможност за самостоятелност на страните-партньори, сред чиито приоритети за развитие е изхранването. Акцентирането върху изхранването има „мултиплициращ ефект“ в други области: то подобрява продължителността на живота, хранителната сигурност, образованието, автономността на жените и т.н.
4. Търсене на решения на местно ниво. Тези, които най-много ги е грижа – майки, лекари, медицински сестри, лидери на местни общности и др. – трябва да получат средства, за да могат да поемат отговорност в свои ръце.
Обещах да се върна в Ню Йорк следващата година и да дам отчет какво сме постигнали.
Commissioner Georgieva in Bonn visiting the exhibition of the latest disaster response technologies
Миналата сряда (8 септември 2010) имах възможността да се обърна към делегатите на Шестия европейски конгрес по гражданска защита и управление на бедствията, организиран в Бон. Това беше едно отлично събитие – платформа за генериране на нови идеи и място за излагане на технологични достижения – от симулатори на бедствия до защитна екипировка и оборудване за реакция при кризи.
Посланието ми към делегатите беше просто. Светът се променя, честотата и мащаба на бедствията се увеличават. Пет пъти е нараснал броят на регистрираните в света бедствия от 1975 насам. Поради тази причина има неотложна нужда да се укрепи управлението на бедствия на всички нива – на местно и национално, но също и на европейско ниво.
Изменението на климата, увеличаването на броя на населението, концентрирано все повече в градските зони, ускоряващото се икономическо развитие и заплахата от тероризъм означават, че все повече и повече сме изложени на бедствия. Доказателствата са очевидни особено през тази година: земетресенията в Хаити и Чили, исландският вулкан, който затвори въздушния трафик, най-големият регистриран петролен разлив в Мексиканския залив, наводненията в голяма част на Европа и сега в Пакистан, и безпрецедентните горски пожари в Русия. Нашата крехка планета преживява удар след удар и още много предстоят.
Инвестициите в управлението на бедствия водят до по-малко жертви и по-малко щети. Сравнението между ефекта на земетресенията в Хаити и в Чили (което беше многократно по-силно) е показателно. В Чили десетилетията инвестиции в по-добро строителство, в залесяване и в готовност за земетресения намалиха броя на жертвите с повече от 1000 пъти.
Основната отговорност за справяне с бедствия имат националните правителства, но има случаи, при които техния капацитет не е достатъчен и международната помощ е ключова за спасяването на хора или за ограничаването на разрушенията. Европейският съюз вече предлага такава помощ. Ние сме един от основните донори на хуманитарна помощ в света. Нашият механизъм за гражданска защита координира предоставянето на специализирано оборудване и експертен опит на страните в нужда. Реакцията при тазгодишните бедствия показа, че Европа е щедра и ефективна, и че нашите действия водят до истинска промяна в положението на хората. Но също така показа, че може още да се направи по отношение на бързината на реакция, координацията и видимостта. Имайки предвид увеличаващите се рискове трябва вземем предвид тези изводи. Не можем да си позволим да чакаме следващото огромно бедствие, за да започнем да действаме.
През последните три месеца Комисията събра становища от над 130 заинтересовани страни и идентифицира мерки, които могат да променят начина, по който Европа реагира при кризи. Трябва да планираме предварително действията си по отношение на всички видове бедствия като осигурим необходимите активи в готовност за незабавна реакция. Необходимо е да предвидим и транспорт, за да могат те да достигнат до там, където са нужни, а механизмът на координация да ни гарантира, че е доставена именно нужната помощ. Трябва също така да инвестираме повече в преванция, преди бедствията да са ни ударили, както и в ефективни мерки за възстановяване.
Нашите предложения ще бъдат публикувани в следващите месеци, включително и на интернет страница ми. С напредъка на работата ще пиша редовно в блога си. Ще очаквам вашите идеи и реакции.
Здравейте, госпожо Георгиева,
пет пъти нарастване броят на регестрираните бедствия от 1975 насам ме замисли сериозно.
Наистина се радвам, че ЕС взема насериозно тези събития и има ефективност на действията. Себепожертвувателността и оказването на помощ са в основата на хуманността и ценностите с които живеем на този континент. За разлика от други мнения, изказани публично или не преди година, аз се радвам, че в такава важна и критична област еврокомисар е българин, при това дама.
Подкрепям Ви напълно за превантивните мерки, защото предсказателната мощ на науката, та дори и на екстрасенсите не осигурява защитата, която може да спаси много животи при добра подготовка на населението и отлично оборудване и подготовка на водещите служби и агенции.
Пожелавам Ви здраве, късмет и успехи !
Димо Димитров
Благодаря Ви за изразената подкрепа, господин Димитров.
Радвам се, че усилията ни не са напразни и срещат разбиране. Тенденция на увеличаване на броя на бедствията налага не само да действаме решително, когато те ни връхлетят, но преди всичко да се съсредоточим върху повишаване на готовността на всяко ниво и на способността ни действаме заедно и координирано.
С уважение, Кристалина Георгиева
Здравейте, госпожо Георгиева,
Вие казвате, че „Основната отговорност за справяне с бедствия имат националните правителства“. Това безпорно е така, но дали е възможно тези правителства да бъдат поставени в някаква рамка с цел „инвестиране в превенция“ и създаване на „ефективни мерки за възстановяване“. Както ЕС контралира разходните части на националните бюджети, така да бъдат контролирани и по въпросите за справяне с бедствия.
Пакистан: Помощта може да превърне отчаянието в надежда
Пакистан: Помощта може да превърне отчаянието в надежда5.0517
В Пакистан срещнах млад мъж на име Гул-а-Лала, което на пуштунски език означава „Цвете от рая”. Той е бежанец от Афганистан, който живее в селището Азакел (окръг Ноушера), който се намира на север от столицата на Пакистан Исламабад.
Гул-а-Лала е избягал от войната в Афганистан, за да сложи начало на нов живот в Азакел. С идването на мусоните в края на юли и неговата къща, както и останалата част от града, се наводняват. Когато водата се отдръпва оставя след себе си безпорядък от тухли, дървени останки и кал. Както много други жертви на наводненията в северен Пакистан той е ударен от съдбата за втори път – изгубил вече веднъж всичко във войната, сега преживява същото наново заради наводненията. Традиционните му дрехи са мръсни, а босите му крака са в кал. Когато разбра коя съм, ме попита на перфектен английски: „Какво ще направи Европа, за да ни помогне?”. За това селище имах отговор – бяхме там, за да оценим по какъв начин програмата „Пари срещу работа“ може да подпомогне процеса по възстановяване, а помощите бяха на път. Но това е само капка в морето от проблеми. С над 17 милиона засегнати хора, разпръснати из цялата страна от север на юг и често в трудно достъпни региони, Пакистан се нуждае от цялата помощ, която може да получи.
Веднага след като мащабите на бедствието станаха известни реакцията на Европа беше бърза и щедра. Държавите-членки и Комисията отпуснаха 220 милиона евро за незабавна помощ. Изпратих екип от 18 експерта, за да координира нашата помощ с Обединените нации и пакистанските власти. Така бяхме в състояние да достигнем до възможно най-голям брой хора, особено до тези, които най-спешно се нуждаеха от нас: деца, жени и изолирани общности.
Как ще помогне Европа? Днес ние трябва да съсредоточим цялата си енергия върху помощта, която спасява хора: храна, подслон, хигиенизиране, медицински грижи, хигиенни принадлежности и питейна вода. Утре, когато водата се отдръпне, ние ще трябва да положим усилия, за да помогнем на земеделския сектор и да възстановим главните пътни връзки. Земеделците загубиха голяма част от реколтата и запасите си. Ако не засеят скоро посевите си, могат да изгубят и следващата реколта, създавайки продоволствена криза догодина. Също така трябва да се съсредоточим върху хигиенизирането, за да предотвратим разпространяването на заболявания, предизвиквани от мръсна вода.
В дългосрочен план Пакистан се нуждае от съществена помощ за възстановяване след като наводненията отнесоха пътища, къщи, болници и училища. Много е важно тази помощ да повиши устойчивостта на Пакистан при природни бедствия. Това е една от най-уязвимите страни спрямо климатичните промени (както и по отношение на мащабни земетресения) и трябва сериозна работа, за да бъде добре подготвена, когато дойде следващото бедствие.
Имаме огромна задача пред себе си. Повече от 70-те милиона евро, одобрени от Комисията, вече са разпределени по различни програми. Но трябва да действаме много бързо, защото ако не бъде доставена помощ, може да се стигне до социална нестабилност и дори до хаос. Изправена пред това предизвикателство, подкрепата на Европа и международната общност може наистина да доведе до съществена промяна, която отличава надеждата от отчаянието, и мира от конфликта. Свършихме много работа, но дъждовете продължават да се изливат, и ни предстои още повече за вършене.
Снимката, която виждате прикачена, е едно от изображенията, използвани за привличане на вниманието върху банерите, изложени на две от главните сгради в Европейския квартал в Брюксел. Те целят да повишат вниманието на европейските служители, членовете на Европейския парламент, журналистите и минувачите. Посланието на банерите е просто и ясно: „Не стреляйте, аз съм хуманитарен работник!”
С тази кампанията се отбелязва Световния ден на хуманитарната помощ. Преди седем години, на 19 август 2003, загиват Серджо Виейра де Мело, виден филантроп и Върховенкомисар по човешки права на ООН, заедно с 21 свои колеги, при експлозия на бомба на хотела, в който бяха отседнали в Багдад. Сега този ден има специално място в календара и е определен, за да се почете паметта на г-н де Мело и колегите му, както и на всички хуманитарни работници, които са загубили живота си, помагайки на другите. На този ден също така си припомняме колко нужна е хуманитарната помощ по света. Темата на тазгодишния ден е „Аз съм хуманитарен работник”, което позволява на всички ни да изразим благодарността си на тези смели и отдадени на работата си хора, както и да повишим осведомеността за опасностите и трудностите, с които те се сблъскват, вършейки една от най-опасните професии в света.
Винаги е имало рискове от отвличане, измъчване, задържане и насилствена смърт. Но през последните години се наблюдава обезпокоителна вълна от атаки над хуманитарни работници. През 2008 има сведения за 260 нападения, 122 от които с фатален изход. Това означава ниво на смъртност, по-високо дори от това на мироопазващите сили на ООН.
Много от нападенията над хуманитарни работници са в горещи точки като Афганистан, Сомалия, Судан и Шри Ланка. Мотивите за тези нападения са разнообразни и често специфични за всяка една сложна ситуация.
Това, което намирам за изключително обезпокоително, е, че хуманитарните работници започват все по-често да се превръщат в преднамерени мишени. Трудно е за вярване, тъй като тези хора работят за спасяването на живот и облекчаването на страдание. Те са безпристрастни в конфликтите и са подготвени да помогнат на всеки, който има нужда без значение какви са религията, расата или политическите му убеждения.
И докато нападенията над международните хуманитарни работници често влизат във вестникарските заглавия, то местните им колеги са не по-малко застрашени. Аз съм сериозно загрижена за сигурността на тези работници. Също така се тревожа, за последствията от тези атаки, които често понижават капацитета за помощ на хуманитарната общност и понякога довеждат спасителните операции до пълен застой.
През първите ми шест месеца като комисар посетих много страни, където се доставя помощ финансирана от Европейската комисия. При тези посещения имах възможността да разговарям с хуманитарни работници и да науча повече за техните нужди и предизвикателствата, пред които са изправени. Възхищавам се на тяхната смелост и отдаденост, както и на идеите, които защитават, посвещавайки се на тази професия и рискувайки понякога собствения си живот, за да спасят чуждия. Няма единен начин да се подобри сигурността на хуманитарните работници. Но могат да се предприемат множество стъпки, за да се подобрят условията на безопасност. Днес, в Пакистан, но и навсякъде другаде по света, хиляди работници от различни националности са там, на фронтовата линия, помагайки да се достави помощта на онези, които се нуждаят от нея. Това ми дава сили и убеденост за моята собствена работа днес и утре и през следващите години. Решена съм да съдействам за подпомагането им, и заедно с тях, за подпомагането на хората в нужда.
До момента природата бе жестока през това лято. Горите на Русия горят, както и тези в Португалия, макар и в по-малка степен. Пакистан преживява най-тежките наводнения от 80 години насам, по-малко сурови, но все пак опасни наводнения разрушават части от Индия и Централна Европа. Част от работата ми на комисар за хуманитарна помощ и реакция при кризи е да реагирам незабавно при спешни случаи на природни или предизвикани от човека бедствия по целия свят. И за краткото време от 6 месеца, през които заемам този пост, се наложи да правя това много пъти. Но най-важният урок, който научих е прост: превенцията е по-добра от поправянето на щетите. Да бъдеш правилно подготвен може да бъде крачката между овладяната криза и катастрофата. Видях оргомната разлика, която постигат инвестициите за готовност при бедствия при посещението ми в Чили, последвало земетресението от началото на годината.
Службата, за която отговарям – Генералната дирекция за Хуманитарна помощ и гражданска защита към Европейската комисия (ECHO) – управлява програма за намаляване на риска от бедствия (DIPECHO), която се занимава именно с този въпрос. Програмата покрива 7 предразположени към бедствия региона по целия свят и е насочена към предоставянето на инструменти и ноу-хау за борба с бедствия на най-уязвимите общности.
Когато бурята Агата удари Централна Америка през мй 2010, аз получавах непрекъснато последните новини за случващото се от експертите на ECHO, разположени на място. Беше ясно, че нашите проекти помагат на хората в региона. Средствата за комуникации, осигурени от Комисията, бяха използвани, за да се инсталират предупредителни системи, да се координират спасителните дейности и да се разпраща помощта. Хората можеха да намерят подслон в спешните центрове, финансирани от DIPECHO и да следват плановете за евакуация, които бяха изготвени преди старта на сезона на ураганите. Предварително приготвените матраци, питейна вода и съдове бяха грижливо складирани, готови да бъдат раздадени на засегнатото население.
Подобен опит подчертава нуждата от инвестиране в програми за подготовка при бедствия. Разкази на хора от пострадалите от бедствия райони разкриват, че те са знаели как да реагират, когато нещастието се случи, благодарение на информацията и подготовката, която са получили от DIPECHO.
Въпреки че е невъзможно да се предвиди къде и кога ще се случи бедстивие, в много региони по света е сигурно едно – природните бедствия са постоянна заплаха. Очакването на тези повтаряеми събития може да накара хората да се чувстват безсилни, когато са изправени пред разрушителната сила на природата. Но успехът на програми за подготовка при бедствия доказва, че може да бъде направено много, за да бъде максимално органичен рискът и те могат да бъдат много полезни, когато бедствието ни застигне.
Вярна е,че в много реиони на свет природните бедствия са постоянна заплаха за хората.Но безсилието на тези хора спрямо разрушителната сила на природата са безсилни.За съжаление много чсто хилядите човешки жертви и огромни материални щети се дължат именно на некомпетентноста на харата в тези региони.
Прав сте – много от жертвите на природни бедствия живеят на места, където не трябва да се строи и в сгради, които не отговарят на стандартите за безопасност. Предстои ни много работа — честотата и интензивността на бедствията расте, а нашата готовност за тях все още изостава.
Според данни на УНИЦЕФ 300 000 деца на възраст под пет години умират всяка година от недохранване и свързани с него причини в Сахел. Тази година гладът засегна региона сериозно и тези цифри може да нараснат още повече, освен ако не направим решителни стъпки, за да помогнем веднага.
Преди около два месеца пътувах до Нигер, тъй като започвах да се тревожа все повече за повишаващия се риск от глад в този регион. Непостоянните валежи, тежката суша, високите цени на храната и намаляването на сумите, изпращани от роднини, живеещи в чужбина, дължащо се на световната финансова криза – всички тези фактори, събрани заедно, изправиха милиони хора на ръба на продоволствена несигурност. Това, което видях, беше изключително обезпокоително. През седмицата преди посещението ми броят на недохранени деца, за които бяха потърсени медицински грижи, се беше увеличил значително и така броят на хората, нуждаещи се от помощ, беше достигнал 10 милиона.
Станах свидел на това, че, както Нигер (и целият регион на Сахел), така и международната общност бяха научили горчивите уроци от глада през 2005 г. и бяха по-добре подготвени сега: с приготвени запаси от храна, по-добро фокусиране върху онези, които са подложени на най-висок риск (особено деца под двегодишна възраст) и по-добро ниво на готовност.
От посещението ми насам кризата се задълбочи. Докладите на нашите експерти и партньори на място показват, че нуждите са дори още по-големи, отколкото се опасявахме. Помощта не е достатъчно бърза, нито пък в достатъчни количества. Само в Нигер 7 милиона души – почти половината от населението на страната – са изправени лице в лице с глада. А още милиони се нуждаят от помощ в Мали, западен Чад, северна Нигерия, северо-източна Буркина Фасо и южен Судан.
От края на 2009 г. до днес сме предоставили 98 млн. евро за региона на Сахел, което включва и фондове за превенция на сушата. Но е ясно, че има спешна нужда от още помощ. Вече инициирах процедура по допълнително предоставяне на 30 млн. евро за Сахел. Ние ще се борим да достигнем хората в отдалечените райони, намиращи се далече от пътищата, училищата и базисни услуги и където има отчайваща нужда от помощ, но нейното получаване е все още затруднено. Ще разширим проектите за ваучери, които се оказаха много успешни. Чрез тях даваме малки парични суми на жените, които по този начин получават възможност да изхранят семействата си и които показват огромна решителност да използват ресурсите си по възможно най-разумен начин.
Когато затварям очи и мисля за посещението си в Нигер, виждам жени в едно градче, което подпомагаме, гордо да държат ваучерите си в ръце. Виждам и децата им, спящи в следобедната жега, защото са се нахранили, а дрямката те унася лесно на пълен стомах. Надявам се, че ще сме в състояние да осигурим бързо тази жизненоважна помощ за още много семейства в Сахел през това лято. За нас е въпрос на пари, за тях – на живот и смърт.
„Превенция“ е ключовата дума. Това е ясното послание на полковник Пападимитриу – един от главните офицери, ръководещ ескадрилата за борба с горските пожари във въздушната база Елефсина. Миналата седмица посетих Гърция, за да науча как една от страните, изложени на най-голям риск от бедствия, се справя с организацията на предпазване от заплахи и особено с най-бързо разпространяващата се – горските пожари.
Полковник Пападимитриу има опит именно в това – справяне с горски пожари. Той разказа за важността на превенцията само броени минути, след като шестима от неговите пилоти се втурнаха вън от нашата среща, за да излетят за четвъртата си мисия за деня. Този път беше, за да потушат пожар в Коринт, който е на около 80 км югозападно от Атина.
Сезонът на горските пожари в Гърция трае от май до октомври. Винаги има риск, породен от смъртоносната комбинация между горещини и вятър, която води до мащабни пожари, възпламеняващи за кратко стотици хектари гори. През 2007 г. изгоряха общо 270 000 хектара, 84 човешки живота бяха погубени, а щетите възлязоха на близо 5 млрд евро. За щастие пролетта тази година беше влажна, което значи, че имаше по-малко горски пожари от обикновено, но истинските летни горещини тепърва предстоят.
С 53 самолета, разпределени в 6 авиационни бази и с множество професионално обучени пилоти Гърция е в много добра позиция да се справя с възникнали пожари. Освен ако те не достигнат непреодолимите нива на пламъците от 2007 г.. При тези обстоятелства Гърция – както и други държави, чиито национален капацитет за борба е надхвърлен поради самия огромен размер на бедствието – може да разчита на подкрепата и солидарността на своите европейски партньори. Помощта на ЕС се равнява на 24 самолета, 22 хеликоптера, както и около 400 сухопътни войски и експерти.
Но, както и полковникът отбеляза, превенцията е от ключово значение – тя намалява риска от пожари и щетите, които те предизвикват. Бях доволна да чуя същото послание по време на срещите ми в Атина, където имах възможността да говоря с министъра за гражданска защита Михалис Хрисохоидис, министъра на околната среда, енергетиката и климатичните промени Тина Бирбили, заместник-министъра на външните работи Спирос Кувелис и заместник-министъра на отбраната Панос Беглитис. Превенцията никога не е лесна. Тя изисква тясното сътрудничество между много държавни агенции с различен опит и отговорности. Това е област, в която може да бъде свършена още работа във всяка една от нашите държави-членки.
В този контекст, със задоволство установих, че Гърция вече е планирала нови инициативи: създаване на доброволчески отряд, който да патрулира в горите, инициирането на моторизирани патрули, които да задържат подпалвачи, както и нови закони за използване на земята. Това определено е верният път и ЕС е готов да подпомогне Гърция с проекти, които стимулират предотвратяването на природни бедствия.
Вероятно е била възможна някаква превенция на торфените пожари, но покрай моите внуци, които живеят в Подмосковието, и част от които ще се спасяват от вредния, поради пожарите, въздух при мен (а останалите – другаде), зная ситуацията там и я възприемам
преди всичко като свързана със здравето, а след това с другите щети и другите проблеми.
Предполагам, че не всички деца има къде да отидат достатъчно далеч, а не съм много сигурен, че държавата там ще успее да организира преместването им в необходимия мащаб и с необходимата скорост.
Мисля, че би било много важно за децата да получат възможност да заминат за някъде ако тези обстоятелства продължат.
Предполагам, че в България (а вероятно и другаде) има места по различни не най-предпочитани курорти и би могло да се направи предложение за приемане на деца на някакви разумни цени и
по някакъв режим, свързан с бедствието и не изискващ индивидуални визи.
Предложението би могло да бъде както по държавна линия, така и по друга – свързани градове, организации за българо-руска дружба, Червен кръст и т.н., но е съществено да бъде направено бързо.
Нормално би било очакването държавата от руска страна да поеме част от разходите за да могат да „избягат“ не само заможните.
Струва ми се, че обезсмислянето на предложението поради промяна на ситуацията няма да има вредни последствия за някого.
Мисля, че както позицията Ви в момента, така и московският епизод от живота Ви, биха били достатъчно основание за инициатива от подобен характер.
Уважаема г-жо Георгиева,
колектив от научни работници при Югозападен университет „Неофит Рилски“, гр. Благоевград работи по природното бедствие горски пожари. Постигнати са сериозни резултати относно динамиката на пожарите.
Добре е известно, че горските пожари са световен и европейски проблем. Югозападна България, със своите специфични природни дадености, дава възможност за изследване на природното бедствие при различни параметри (наклон на терена). Колектива най-настоятелно Ви моли да обсъдим съвместно предложението за продължаване на изследванията и изграждането на Евроепейски център за обучение на специалисти по опазване на горите, имуществото и живота на хората и борба с горските пожари. Това природно бедствие може да се ограничи, т.к изцяло зависи от антропогенния фактор.
С уважение Проф. Любен Еленков!
Това е първото, което чух в Румъния от министър-председателя Бок. Този израз е познат – приятелството се доказва в трудни моменти. През тези дни Румъния е приятел в нужда, затова и аз, като европейски комисар, съм много удовлетворена да се убедя, че Европа отново премина успешно най-показателния от тестовете за приятелство.
Тъкмо се връщам от град Галати на брега на река Дунав, един от градовете където рискът от наводнение е най-голям. Запознаха ме се със ситуацията в сграда с изглед към бреговете на Дунав. От прозореца се виждаха две диги от торби с пясък, построени предишния ден, за да предпазят улиците от покачващата се река. Силен дъжд удряше по прозорците докато слушах обясненията на полковник Немес, заместник директор на Генералния инспекторат за извънредни ситуации. Неговият тропот предизвика безпокойство у всички в залата, и то с основание. Наводненията отнеха живота на 23 души. 90 000 души бяха евакуирани от домовете си. 329 пътища са засегнати, а поправянето на материалните щети ще трае още дълго време. Полковник Немес обясни, че нивото на Дунав е толкова повишено, че притоците му са тръгнали в обратната посока.
Дъждовете, които до този момент бяха засегнали други европейски държави, стигнаха до Румъния. Бедствията се движат безпрепятствено от една държава в друга – но така също и солидарността. По-рано същия ден под заплашителните облаци преди да завали посетих белгийския “B-Fast” екип за бързо реагиране. Те управляваха водопречиствателна система и помпи (някои, идващи от Австрия) в наводнената индустриална зона в Галати. Белгия, Австрия, Франция и Естония откликнаха първи след като Румъния активира Европейския механизъм за Гражданска защита на втори юли. Само два дни по-късно предложения за помощ дойдоха и от Полша и Унгария, от Германия и от моята родна страна България.
Смисълът на солидарността е да даваш и да получаваш. Полша и Унгария се възползваха от европейската подкрепа по време на собствените си наводнения, а този път оглавиха списъка по щедрост към Румъния. Преди два дни, когато съседна Молдова поиска помощ от ЕС, за да се справи със собствените си преливащи от коритата реки, Румъния беше тази, която отправи първото предложение за помощ.
Връщам се от Румъния, научила три важни урока.
Първо, европейската координация при природни бедствия носи истинска добавена стойност. Наблюдавахме как Механизмът за гражданска защита към ЕС може да насочва помощта от държавите членки, за да гарантира, че правилната помощ отива на правилното място с възможно най-малко закъснение. Той върши чудесна работа. Но съм убедена, че още по-тясно координирана европейска реакция ще бъде не само по-ефективна, но и по-рентабилна (важно съображение в тези трудни времена).
Второ, климатичните промени са реалност, което означава, че природните бедствия ще бъдат все по-чести и опустошителни. Когато си тръгвах от Букурещ, екранът на летището показваше кадри от наводнения в Мексико. Другата седмица отивам в Гърция, за да обсъдим проблема с горските пожари. Рисковете се увеличават и ние трябва да помислим за начини за по-добра превенция, подготовка и управление на всякакви видове кризи. По-късно тази година ще представя предложение за засилване на капацитета на ЕС за реакция при кризи – цялата ми работа досега ми показа, че този въпрос трябва спешно да бъде придвижен. Някои от основните идеи вече бяха изложени в консултативен документ и за мен ще е много интересно да прочета мнението на читателите на този блог.
Третият и най-важен урок, с който се прибрах вкъщи, е, че основите на една по-ефикасна европейска реакция при бедствия вече са положени. Това се вижда в инстинкта и готовността за предоставяне на помощ на съседите, когато те са в нужда. Наводненията в Полша, в Унгария и в Румъния показват, че бедствията не се спират пред националните граници, също както и европейската солидарност.
Здравейте, госпожо Георгиева,
вашата идея за Хуманитарен Корпус на ЕС е начин за справяне с проблема.
Ако този корпус е на доброволни начала със постоянна (малко количество персонал) и развръщаща се организация и структури (голямата част от хората), с основни групи от структурите за борба с извънредните ситуации, допълнителни групи – трениращи периодично на 2 нива (1-вото ниво – чести тренировки и пълна сглобеност, 2-то ниво – редки тренировки – за подсилване при нужда) – това може да свърши работа. Ако всяка допълнителна група е мултифункционална – за борба с пожари,наводнения, промишлени бедствия, медицинска помощ – в състав 12-14 души – така ще има готовност и групите да се изпращат в подкрепа на пострадалите държави за определен период от време.
Ако намерите за добре, обмислете това – идеята е с повече доброволни усилия, по-малочислена централна ръководна структура и повече участие на местното население и съседните страни в ЕС да се реагира адекватно с максимална икономия на средства.
Благодаря за вниманието, желая Ви успех!
В очите на Еркиной Тумарова има сълзи, когато говори за насилието в нейния квартал. Банда от маскирани въоръжени мъже, които сипят куршуми и палят къщи, са убили 5-годишната й племенница и възрастната й майка. Еркиной и съседите й са сред хиляди невинни жертви на етническите сблъсъци в Ош, в Южен Киргизстан. Според ООН броят на засегнатите под някаква форма – от загуба на близки и дом до временно разселване – е около 300 000 души.
Срещнах се с Еркиной по време на посещението си на проекти, които подпомагаме в Ош. Тя е една от стоте узбеки, наобиколили ме в двор, където преди са били техните къщи. Сега мястото е пункт за разпределяне на храна за един от нашите партньори ACTED. Ние подкрепяме също така Червения кръст и Лекари без граници, които осъществяват множество животоспасяващи операции като лечение на ранените и доставяне на храна, вода и подслон на засегнатите общности. Работата, която предстои, е сериозна и ние обсъждаме с партньорите си използването на фондовете на Комисията за нужди след кризисни ситуации, като например психологическа и правна помощ, както и снабдяването със строителни материали за поправка на къщите.
Денят, в който посетих Ош, е спокоен и хората отново се осмеляват да излязат на улицата. Тук-таме виждам да се появяват продавачи с кошници прясно изпечен хляб, месо и зеленчуци. Бригади от младежи, подпомагани от програми за заплащане в брой срещу конкретна извършена работа (които ние също финансираме), почистват развалините от изгорените къщи и уличните барикади. Всичко това е от съществено значение, за да се върнат нещата към нормалния си ход. Успехът на референдума, който се проведе преди дни, беляза пред страната и света връщането към стабилността.
Киргизстан – на верен път към помирение
И все пак, под спокойната повърхност все още се чувства напрежение. Където и да отида, съм обградена от хора като Еркиной Тумарова – които искат да ми разкажат историите си и търсят помощ, за да се върнат към предишния си начин на живот и да получат справедливост за претърпените разрушения. Те са благодарни за подкрепата, която им оказваме и още повече за нашето присъствие. Има недоверие във властите и желание международната общност да се включи както в разследването, така и в спомагането за намиране на изход от кризата. Казвам на хората, които срещам, за наученото в Бишкек предния ден – че техният нов президент Роза Отунбаева държи на международно разследване на събитията в южната част и че правителството назначава агенция по възстановяването начело с г-н Сатибалдиев, високо уважаван в околността бивш кмет на Ош и губернатор на региона на Ош. Реакцията на хората ясно показва, че именно с такива решения страната ще намери пътя към помирението между киргизи и узбеки, процес, който ще отнеме много време – и ще има по-голям шанс за успех, ако е подкрепян от неутрални партньори, каквито са ООН, ОИСР и Европейската комисия.
Същият ден Роза Отунбаева поема президентския пост в Киргизстан, слагайки край на несигурността кой ще управлява страната. ЕС доказа, че може да бъде стабилизиращ фактор като изигра посредническа роля и по-късно вечерта имам честта да се присъединя към новия президент (първата жена в Централна Азия, която заема този пост) като гост на церемонията по встъпването й в длъжност. Тя е решена да възстанови доверието между етническите групи и към правителството в Бишкек в южната част, и разчита на международната общност да й помогне това да се случи. От посещението си в Ош зная, че това не е лесна задача, а само началото на верния път, който трябва да бъде изминат. След всичко, през което тези хора са преминали, това е най-малкото, което заслужават.
Здравейте, г-жо Георгиева,
наистина етническите сблъсъци са печално явление днес в 21 век.
Тъжно е, когато омразата вземе връх над разума и се стигне до насилие. Какво има да делят толкова,че се е ляло кръв.
Похвални са усилията на ЕК да пребори такива явления.
Нямам какво друго да кажа, освен да ви подкрепя и благодаря.
С опустиняването, разпростиращо се все по-бързо заради климатичните промени, сушата засяга милиони хора. Това явление е особено болезнено в Африка – тъй като континентът носи най-малка отговорност за промените в климата, но страда най-силно от тях. Шокиращата истина е, че сушата в Африка е причина за 95% от смъртните случаи, дължащи се на природни бедствия.
Наскоро бях в Нигер, една от най-бедните и сухи страни в света, разположена в региона Сахел, широка ивица, почти изцяло заета от неплодородна земя. Нейното население винаги е било уязвимо към сушите, но не и в степента, на която сме свидетели днес. Въпреки че средното количество на валежите остава стабилно, честотата на дъждовете става все по-непредвидима и те настъпват на все по-кратки интервали и са все по-интензивни , което води до отмиване на семената и унищожаване на посевите.
Прекосявайки безплодните пейзажи на Сахел, видях какво голямо предизвикателство е да живееш в такава пуста и суха земя. Гладът отново показва грозното си лице, а броят на недохранените деца се увеличава. Засегнати са както хората, така и домашните животни – за животновъдите, чиито стада са източника им на препитание, да загубиш крава е равносилно на загубата на дете. Сушата означава липса на пасища, а без пасища няма нито добитък, нито храна, нито бъдеще.
В началото на месеца взехме решението да отпуснем допълнителни 24 млн. евро, за да подпомогнем над седем милиона души, засегнати от хранителната криза в Сахел, които са най-уязвими (Виж Прес съобщение). Днес изработихме решение за предоставяне на 20 млн. евро, за да помогнем на населението в Африканския рог да се справи със сушата. Надяваме се да достигнем до приблизително 12 милиона души в Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия и Уганда (Виж Прес съобщение). Нашата цел е да помогнем на населението да се приспособи към все по-суровите и непредвидими климатични условия. Внедряването на техники за управление на водните ресурси и насърчаването на засяването на семена, устойчиви на суша засилват издръжливостта на населението към сушата. С въвеждането на системи за ранно предупреждение се осигурява оказването на бърза и ефективна помощ за тези, които се нуждаят най-много от нея, преди да е станало твърде късно.
Но най-добрият начин да помогнем, е като заживеем в хармония с природата и дадем своя дан за околната среда, за да не се разпростира сушата вследствие на разрастващите се пустини.
В неделя, на 20 юни, отбелязваме Световния ден на бежанците. Това е ден на солидарност с тези, които биват разселени – принудени да напуснат своите домове – заради война, преследване или природни бедствия. Днес те наброяват около 10 милиона бежанци и над 27 милиона вътрешно разселени хора, търсещи убежище в собствените си страни. Европейската комисия пое сериозния ангажимент да помага и защитава хората, които са изгубили домовете си, където и да се намират.
Темата на тазгодишния Световен ден е „Дом“, дума, която в своята същина изразява основната човешка потребност от комфорт и сигурност. Преди няколко месеца много европейци се оказаха в злополучна ситуация. Те бяха задържани в различни държави без възможност да се върнат по домовете си при своите семейства, когато пепелта от исландския вулкан Eyjafjallajökull се разстла в европейското небе, предизвиквайки тотално преустановяване на въздушния трафик над големи части от Европа (вижте поста ми по темата Заземена). Ситуацията по никакъв начин не може да се сравни със страданията, преживявани от бежанците. Но може би по някакъв начин накара много пътници да изпитат поне за малко чувствата на страх, отчаяние и копнеж по дома, които милиони бежанци по света изпитват в продължение на години.
Бежанците са едни от най-уязвимите хора в света. Често тяхното бягство от животозастрашаващи обстоятелства ги принуждава да търсят убежище в собствените си или в съседни страни. Там те търсят мир и сигурност, само за да открият, че тяхната борба продължава в импровизирани лагери, които в много от случаите са пренаселени и където липсват медицински грижи, вода и санитарна помощ. На много места жените са жертва на сексуално насилие. Тъй като те обаче нямат къде другаде да отидат, нито кой да ги защити, единственият избор, който им остава, е да живеят в страх и несигурност. (вижте също така и Най-зловещото оръжие)
Голяма част от работата ми се състои в осигуряване на помощ и подпомагане на бежанци и вътрешно разселени хора. Сред основните ми партньори е Върховният комисариат на ООН за бежанците (the United Nations High Commission for Refugees). По-рано тази седмица Европейската комисия беше сред първите донори, които предоставиха на UNHCR парична помощ за бежанците от Южен Киргизстан, бягащи от кървавия етнически конфликт.
Програмата в Киргизстан, за съжаление, е само една от многото програми, които получават подкрепа от Европейската комисия. Миналата седмица посетих бежанския лагер Калма в Дарфур, където живеят повече от 82 000 вътрешно разселени хора. В Кения, лагерът Дадааб с повече от 275 000 жители (основно бежанци от Сомалия, които са прекосили границите на своята страна, за да избягат от продължителните конфликти в земите си) е най-големият бежански лагер в света.
С нарастването на броя на въоръжените конфликти по света, се увеличават и хората, които се нуждаят от помощ. Аз съм решена да направя всичко, което е по силите ми, за да имат сигурно и поносимо място за живот до момента, в който стане възможно да се върнат към живота, познавали някога.
Пристигам в Ниала след ден, прекаран в Хартум – столицата и най-процъфтяващ град в Судан. Контрастът е толкова шокиращ, че е трудно да повярвам, че сме в същата държава. Хартум, градът, където Сини и Бели Нил се сливат, преуспява – постъпленията от петрол са вложени в строителство навсякъде. Той е столица на държава със средни приходи и само някое случайно магаре на оживените улици напомня за селската душа на Судан.
Ниала, в южната част на Дарфур, не притежава нищо от блясъка на Хартум. Бедността се забелязва отдалече, с неасфалтирани улици, множество глинени къщи и често прекъсване на електричеството. Но Ниала е богата в сравнение с лагерите, приютяващи милиони вътрешно разселени хора и бежанци из Дарфур. Там няма спиране на тока по една-единствена причина – просто няма ток.
Посетих един от тях – лагерът Калма. Това е първият център по преселване, където са се събрали разселените хора, засегнати от конфликта през 2003 г. С население повече от 82 000 души основно от племето Фур (откъдето произлиза наименованието Дар Фур – домът на Фур), той е вторият по големина лагер в Дарфур, с изцяло самостоятелно управление на Шейховете. Шейхкините в лагера са много активни и участват в управлението му. При основаването си в началото, лагерът е бил в гора. Днес гората я няма, дърветата са изсечени за отопление и строителни материали, правейки суровия начин на живот в това безплодно място още по-суров. Хуманитарните работници доставят повечето услуги тук – разпределяне на храна, здравни грижи, осигуряване на вода и санитарна помощ. Но с нарастващото население на лагера и ограничените ресурси, за тях е все по-трудно да се справят. В детската клиника всеки ден осигуряваме допълнителни хранителни дажби и лечение за 150-200 недохранени деца, буквално спасявайки живота им по този начин. Предоставянето на храна, за което също се грижим, покрива 62% от хранителните нужди. Трябва да направим наш приоритет най-рисковите групи – децата под две години, бременните жени, тези, които се нуждаят от медицински грижи.
Но най-належащата нужда е сигурността. Само за вчерашния ден в лагера двама души бяха убити. В целия Дарфур май месец беше най-тежкият от 2008г. насам с почти 600 души, които загубиха живота си в бунтовнически или етнически конфликти, измежду които двама египетски служители на мироопазващите сили. Отвличането и насилието над хуманитарни работници също се увеличава. В Калма при срещата ми с Шейхове и Шейхкините зовът за помощ е силен и ясен. Те, особено младите, също говорят за възможности за развитие, което няма да бъде възможно без засилване на сигурността.
Въпреки тежките условия в лагера, поне има достъп до тези, които живеят в него. Заради продължаващите конфликти между управляващи и бунтовници, както и между различните племена, хуманитарните работници не могат да достигнат до някои от най-нуждаещите се общности. Голяма част от Джебел Мара, мястото, откъдето идват повечето жители на Калма и където сблъсъците продължават, е недостъпно от февруари насам. Мога само да си представя ужасяващите условия за жените и децата, които най-много се нуждаят от хуманитарна помощ и която ние просто не сме способни да им доставим.
Моята последна среща в Ниала е с хуманитарни работници. Тези смели мъже и жени служат на човечеството в едно от най-страшните места по света, рискувайки живота и свободата си. Без тях много от услугите, които правят живота в лагера по-поносим, просто биха изчезнали. Ние им дължим повече от благодарност и възнаграждение за труда им – също така трябва да ги подкрепяме в борбата им да достигнат до тези, които имат нужда от помощ, и трябва да се застъпим за сигурността на техните операции.
Докато пиша този пост, първите дъждове падат над Дарфур. Те носят надежда за нова реколта и по-добра година след бремето на сегашната суша. Научих, че, както и в моята страна, дъждът носи късмет. Но Дарфур се нуждае от повече от късмет – на неговите хора им трябва мир и справедливо разпределение на ресурсите, които толкова успешно са променили облика на Хартум.
Здравейте г-жо Георгиева!
Темата за хуманитарната катастрофа в Дарфур ме вълнува отдавна. Чета статии на различни журналисти посетили Дарфур през последните 5г. и си мисля, че скоро изход няма да се намери.
Прочетох за намерението Ви да създадете хуманитарен корпус. Изцяло подкрепям идеята Ви.
Срещнали по-често „не“, отколкото „да“, но това едва ли ще Ви обезкуражи.
Вълнува ме проблема с детската смъртност. Знам, че в Африка цифрите са страшни. Все още там умират деца от ваксинопредотвратими заболявания, диарийни заболявания и остри респираторни инфекции. Това са причините за умиранията и сред децата до 5г. възраст. Други важни причини са недохранването на децата и майките породено от бедност, липсата на основни акушерски грижи, ниската грамотност на жените, неадекватните условия на живот на семействата(достъп до чиста вода, канализация и др.). Тези и други социални фактори очертават кошмарната картина на ДС в Африка. Необходими са воля и огромни усилия, за да бъдат преодолени тези проблеми.
Друго вярно нещо е факта, че всяка хуманитарна катастрофа има своя облик и трудно се поставя в рамки. Но продължавам да си мисля, че ако има създаден такъв корпус в ЕС, който да може едновременно да извършва различни дейности свързани с изхранване, медицинска дейност и др., то овладяването на бедствието ще бъде по- бързо.
По основна професия съм акушерка и целия си живот съм посветила на работата с новородени деца. Знам колко крехък е човешкия живот от мига на вдишване на първата глътка въздух и колко грижи са необходими за оцеляването на едно дете родено с проблем.
Знам също, че хуманитарните работници правят всичко възможно, за да спасят децата на Дарфур.
Пожелавам Ви създаването на този корпус наистина да бъде „перла в короната“ във Вашата дейност.
поздрави от България
Росица Христова
Здравейте, г-жо Христова!
Благодаря Ви за коментара и за подкрепата. И днес много медицински работници са доброволци по програмите, които финансираме по света — спасили са стотици хиляди хора, и деца, и възрастни. Видях как работят в Хаити, Чили, Нигер и Судан, и колко е важно да ги има. Те правят разликата между живот и смърт, отчаяние и надежда. Надявам се, че ще успеем да създадем хуманитарен корпус, който да се впише добре сред сега съществуващите хуманитарни организации и даде ново поле за изява на доброволците от Европа — включително от новите страни-членки, каквато е България.
Кристалина Георгиева
Здравейте г-жо Георгиева !
И аз Ви подкрепям за идеята да има ЕС хуманитарен корпус, който да допринася с дейността си в борбата с бедността, неграмотността и всички произхождащи от това страдания.
Успех!
Един ден, когато имам време да се обърна назад, пътуването през червените пясъци на Маради, Нигер, ще е измежду тези събития в моя живот, които ще помня. Горещо е, дъждовният сезон още не е започнал и опасността от глад е все по-осезаема. 3 милиона души живеят в Маради и повече от половината от тях са подложени на риск от недохранване. Без помощ тази опасност ще нараства отсега до ноември, когато сухият сезон свършва (при условие, че има повече дъждове от миналата година, ноември ще донесе добра реколта). Тук сме, за да добием представа за сериозността на настоящата продоволствена криза и ефективността на мерките, които сме предприели досега. И го правим по възможно най-добрия начин – говорейки с най-голям брой хора от всички сфери на живота – управляващите, селяните, майките в болницата, хуманитарните работници.
Първата ми спирка е болница за недохранени деца в селото Гуидам Румджи. Една от първите пациенти, подложени на интензивни грижи, който виждаме, е Лаури, 17-дневната дъщеричка на Насироа Яхая, млада майка на две деца. Посещението при пациент в болница винаги е трудно, но когато пациентът е толкова малко бебе, гледката наистина е сърцераздирателна. Лаури страда от диария и лошо храносмилане и беше в ужасно състояние, когато майка й я доведе в болницата. Възможността Лаури да оцелее и да израсне здраво дете е резултат от усилията на много различни участници. Комисията финансира проекта, болницата се управлява от един от най-старите ни партньори – Лекари без граници, Световната програма за изхранване доставя хранителните продукти, а УНИЦЕФ и Световната здравна организация използват богатия си опит, за да подобрят методите на лечение.
Насироа и Лаури делят болничната стая с десетки други жени и техните недохранени деца. Настоящата продоволствена криза удвои броя на майките, които търсят лечение за своите бебета в подобни центрове, но този път сме по-добре подготвени, отколкото през 2005 г. За Лаури и останалите малчугани се полагат грижи и успешният резултат на лечението им достига 90%. Болничните стаи са препълнени, но моргата към лечебното заведение не е. И когато майките с децата си напуснат центъра и се върнат у дома, те получават терапевтични дажби, за да могат момичетата и момчетата да продължат да бъдат хранени нормално.
Друг пример за ползотворно сътрудничество е вторият проект, който посетих следобеда. Пътуването през пясъците ни доведе до традиционното нигерско градче Зумбита с неговите къщи, направени от слама и глина. Тук целта ни не е да се борим с недохранването, а да го предотвратим. До края на сухия сезон 40-те най-уязвими домакинства в градчето получават парична добавка (около 30 евро месечно), за да си купят храна на местния пазар. Този проект е финансиран от Европа и за изпълнението му отговаря НПО „Спасете децата“, а подборът на нуждаещите се семейства се извършва съвместно с местната власт. От програмата се възползват хора като Майдека, майка на пет деца. Те спят – с пълни коремчета, когато отиваме да посетим къщата й. Както и останалите майки, които получават нашите помощи, Майдека гордо показва документа, на който всеки месец поставя пръстов отпечатък, за да получи своите 30 евро.
Има много други подобни успешни случаи, които показват, че когато работим заедно, наистина можем да постигнем промяна. Лаури и Майдека са живото доказателство за това, но трябва да направим още много. Във времена на икономическа криза и увеличаващ се брой бедствия, добрата координация между различните страни, осигуряващи хуманитарна помощ, е не просто желателна, тя е изключително належаща. Това действително е най-добрият и най-евтин начин да изпълняваме задължението, което световните лидери са поели, за да спрат глада.
Хаити и Нигер – толкова далечни и толкова близки5.0526
Летя над пустинята Сахара. Червените пясъци на фона на наситено синьото африканско небе рисуват картината на впечатляваща красота и в същото време показват изпитанията, през които страните от региона трябва да преминават в борбата си за оцеляване. Когато преди 4 месеца започнах този блог, бях на път за Хаити. Сега летя към Нигер, в региона на Сахел, на първата си африканска мисия. Двете държави са много различни, но в същото време имат и много общо. В случая с Хаити, в земетресение с магнитуд 7,2 загинаха над 220 000 души; в региона на Сахел 300 000 деца под 5-годишна възраст умират от недохранване всяка година. Според Индекса на човешкото развитие (ИЧР) на ООН Хаити е най-бедната държава в Америка; Нигер е най-бедната в Африка и дори най-бедната в света. Това означава, че и двете държави страдат от структурен проблем. Те постоянно се намират на ръба, а тяхната устойчивост на бедствия е много ниска. Като последствие и двете са силно зависими от хуманитарна помощ и това превръща тези две страни в основни приоритети в моята работа.
Бедствията, на които Нигер и Хаити трябваше да устоят, ги превърнаха в тема номер едно за медиите. Докато Хаити беше начело на първите страници в началото на 2010, то Нигер не слизаше от заглавията през 2005. Ужасяващите кадри на гладуващи дечица в региона на Сахел са се запазили и до ден-днешен в спомените ни. След кризата от 2005 Комисията прие стратегия, основаваща се на научените уроци, за да не допуснем нещо подобно да се случи отново. От този момент в нашата програма беше заложено да намалим недохранването в Нигер и съседните страни в Сахел и отпуснахме общо 140 милиона евро за тази цел. Идентифициране, предотвратяване и третиране на недохранването в най-ранен стадий стои в основата на нашата стратегия. Като виден експерт в изхранването, Ив Мартин Превал каза веднъж „Ако можеш да забележиш признаци на недохранване у едно дете, най-вероятно вече е твърде късно“. Благодарение на Европейските фондове, над един милион деца получиха помощ през последните пет години.
В центъра на нашата стратегия е идентифицирането на кризата, преди да се е случила. Основната причина, поради която сега отивам в Нигер, е, защото днес целият Сахел върви към сериозна продоволствена криза – криза, на която ние трябва да попречим. Климатичните промени, икономическата ситуация, както и високите цени на храната изложиха на риск от недохранване близо 10 милиона души, поне до следващата жътва през ноември. В сряда одобрих допълнителна помощ от 24 милиона евро, за да подсилим действията си в региона. Ще следим ситуацията много отблизо в случай, че има нужда от още помощ през сухия сезон.
Нашият хуманитарен принос ще помогне на Нигер – така, както помага на Хаити – да се справи с кризата днес. Но основна ни цел трябва да бъде дългосрочното развитие. Нигер, както и Хаити, се нуждае от инвестиции в образованието, пътищата, земеделието, дребния бизнес. Надявам се, че те ще дойдат и ще направят моята работа по-малко необходима.
Миналата седмица посетих Берлин, като част от серия от кратки пътувания до различни столици, където да представя моя ресор и да науча повече за идеите, предизвикателствата и безпокойствата на държавите-членки в областта на хуманитарната помощ и реакцията при кризи. В Берлин получих много добри идеи по време на маратон от срещи с немските министри на външните работи, отбраната, икономическото сътрудничество и развитието, вътрешните работи и двама държавни министри. Доста натоварена програма, но все пак остана време да се срещна с гражданската общественост – немски организации, с които си партнираме в хуманитарната помощ и гражданската защита.
Една от тези организации от представители на гражданското общество ми направи особено силно впечатление. Казва се THW – съкращение, което може да бъде преведено като Федерална агенция за техническа помощ (Technisches Hilfswerk). THW е организация, която мобилизира 80,000 доброволци. И не, не съм допуснала грешка с нулите – те наистина са толкова много, осемдесет хиляди високо квалифицирани специалисти от цялата страна! Те са разпределени в 688 секции по места и имат две училища за подготовка. Тези отдадени на каузата мъже и жени (научих, че в тази доскоро запазена за мъжете територия, жените са повече от 20% сред младите доброволци) са обучени да търсят оцелели в развалините от земетресение, да изпомпват вода в наводнени области, да поправят повредени мостове и инфраструктура, както и да чистят замърсени региони – всички видове дейности, които са необходими в критични моменти или помощ при бедствия. Въпреки че по-голямата част от работата им е на територията на страната, когато са извикани да съдействат извън Германия, доброволците от THW са готови да прелетят за по-малко от 12 часа до съседни страни или дори до далечни дестинации като Мианмар, Китай, Намибия, Хаити и Чили. Точно в деня преди посещението ми, 15 от тях отлетяха за Полша с машини за изпомпване, за да помогнат в борбата с водните стихии.
THW е забележителна в много отношения – нейните доброволци са добре обучени хора, които вършат тежка работа по най-ефективен и рентабилен начин, но и със страст към това, на което са се посветили. Те ми действат като вдъхновение в работата ми върху предложението за Хуманитарен доброволчески корпус за 2011. Надявам се един ден да мога да го нарека перла в короната на моя ресор.
Честит Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост!
Тази година празнувах най-прекрасния български празник със сънародници в Брюксел. Имах честта да връча дипломи за успешно завършване на учебната година на десетките българчета, които учат в Българското училище „П.К.Яворов“ в Брюксел. Всяко училище е натоварено с благородната мисия да просвещава своите възпитаници. Истински благородна е и мисията на школото в Брюксел – то съхранява връзката на децата на нашите сънародници тук, в сърцето на Европа, с езика, културата и историята на нашата страна. Някои от децата изминават всяка събота десетки километри, за да могат да учат на български език.
С още едно събитие отбелязахме светлия български празник тук. Посланикът на Република България в Кралство Белгия, г-н Христо Георгиев, засади български розови храсти в Градина на розата „Колома“, а до най-ароматния роден символ поставихме табелка с името на страната ни, за да го направим още по-популярно сред всички посетители на розариума.
Използвам възможността да благодаря от сърце за поздравите по случай празника, които получих по електронната поща от българи от всички краища на света.
Когато говорим за оръжия и кое от тях е най-страшното, най-често споменаваме арсенала от оръжия за масово унищожение. Но според мен това е изнасилването. То разрушава живота с жестокостта на ядрена, биологична или химична бомба – и поразява не само жертвите и техните семейства, но и често води след себе си срама заедно с болката. Това е инструмент за водене на война, който не бива да съществува.
Днес се срещнах с Маргот Валстрьом, специалният представител на ООН по въпросите на насилието над жените и децата в конфликтни зони (и бивш европейски комисар). Говорихме за изнасилването. Неотдавна тя беше на посещение в Демократична република Конго, където сексуалното и базираното на пола насилие са ужасяващо често срещани. По нейни думи зоната би могла да бъде обявена за „световен водач по изнасилване“. Голяма част от най-уязвимите жени и деца са бежанци в региони с военни конфликти. Често те са вдовици и сираци, които се изправят пред ужасното чувство на несигурност, когато слънцето залезе, тъй като техният единствен подслон са палатки или колиби със слаба или почти никаква защита.
Използването на сексуално насилие срещу жени и деца като военно оръжие е проблем, на който Европейската комисия обръща внимание в своята Хуманитарна политика. Първо, ние се стремим да отчитаме спецификата на половете с по-голяма ефективност в хуманитарните действия (с други думи, да вземем предвид различните нужди на жените, момичетата, момчетата и мъжете и да взимаме решения съобразно това). Второ, да поддържаме ефективна закрила, за да попречим на сексуалното и базираното на пола насилие – това означава, например, лагерите да имат охранителни служби, нощно осветление или специално защитени зони за изложените на най-голяма опасност като сираците или вдовиците. Трето, нашите хуманитарни дейности включват медицинска и психосоциална помощ за преживелите сексуални посегателства.
Но нашата помощ не винаги работи, тъй като изнасилването е не просто оръжие с унищожителна сила – то също така се случва тайно. Ето защо престъпления от такъв свиреп характер трябва да бъдат открито изобличавани, ако искаме те да се преследват, наказват и да се надяваме, един ден да бъдат изкоренени. Така че пожелавам на Маргот Валстрьом успех – ще направя всичко, което е по силите ми, за да й помагам.
Днес е неделя, 9 май – Денят на Европа. Избрах да празнувам в моя роден град – София. Много ми е приятно, че съм сред моите сънародници – все пак, това е едва нашата четвърта година в Европейския Съюз и все още изживяваме новостта да бъдем част от него.
Денят съчетава забавления и работа. Започваме с футболен мач в парка – българският министър-председател Бойко Борисов води отбор на българския парламент срещу евродепутати от различни страни, водени от Слави Бинев. Играта е сериозна и българският отбор печели (може би така и трябва да бъде – най-младият член печели срещу „стара“ Европа)! После всички се те прегръщат, демонстрирайки, че обичат Европа!
И през втората половина на деня нося със себе си тази картина на силни мъже от целия Съюз. В 2 часа следобед местно време чрез видеоконференция участвам в извънредно заседание на Европейската комисия. Европа се нуждае от нас, за да обуздаем кризата, да успокоим пазарите и да я поведем напред към благоденствие и икономическа стабилност.
Предприемаме много важна стъпка като продължение на срещата на високо равнище на държавни и правителствени ръководители на 16-те държави членки на еврозоната в петък. Тази среща продължи до ранните часове в събота сутрин. Европейските лидери одобриха пакет за финансова помощ за Гърция на стойност 110 милиарда евро (заедно с МВФ). Те призоваха Комисията да предложи Европейски стабилизационен механизъм за запазване финансовата стабилност на Европа. Механизмът, подготвен на високи обороти и с максимална концентрация през нощта, е точно това, което имаме пред себе си на следобедното заседание. След това финансовите министри на Евросъюза ще поемат щафетата в 3 часа следобед.
Може би не е просто съвпадение, че всичко това се случва в Деня на Европа. То идва да покаже, че 60 години по-късно ние не сме загубили вдъхновението на „бащите на Европа“ – Жан Моне и Робер Шуман – вземаме трудни решения и говорим с един глас.
Вчера присъствах на великолепно изпълнение на Деветата симфония на Бетовен заедно с министъра на външните работи Николай Младенов. Четвъртата част на симфонията включва „Одата на радостта“, приета за химн на Европа. Текстът на одата, написан през 1785 г. от Фридрих фон Шилер, изразява идеалистичната визия на поета, че хората стават братя – визия, която е синоним на основополагащите ценности на Европейския Съюз. Слушайте химна на: http://europa.eu/abc/symbols/anthem/index_en.htm. Мога да ви уверя, че тези ценности се прилагат на практика днес.
"Пред лицето на бедствието всички сме братя"5.0523
Тези думи на Анри Дюнан (1828-1910) звучат толкова истински за всеки, който е преживял или е станал свидетел на бедствие. Той е основателят на неутрална и необвързана организация, която предпазва живота и достойнството на жертвите на военни и вътрешни конфликти – позната днес като Организацията Червен кръст и Червен полумесец. Той е също така първият Нобелов лауреат за мир за принос, описван като „върховното хуманитарно постижение на 19 век“. Рожденият ден на Анри Дюнан, 8 май, сега е повод за честването на Световния ден на Червения кръст и Червения полумесец.
Много пъти сме виждали впечатляващите спасителни акции на Международния комитет на Червения кръст и Червения полумесец. Но днес ще споделя два примера от тяхната работа, върху които рядко се акцентира. Първият е свързан със събирането на членове на семейства и проследяването на хора, взети в плен или обявени за изчезнали при вътрешни конфликти. Това е важен аспект от техните усилия в Хаити: те работят усилено, за да съберат изгубени деца с техните родители и роднини. Вторият пример се отнася до съхраняването на човешкото достойнство. Видях Червения кръст да върши чудесна работа в лагерите в Хаити, но проектът, който ми направи най-силно впечатление бяха подобренията в един от убежищата Азил чрез инсталирането на санитарни възли за възрастните. Това може би не изглежда толкова важно, колкото изхранването и подслоняването на жертвите на земетресението, но то означава много за възрастните хора, които в трагедията изгубиха всичко освен достойнството си, за което сега някой се грижи.
Тази седмица бях в Женева и посетих двете централи на Международния комитет на Червения кръст и Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. С Президента на Международния комитет на Червения кръст Якоб Келенбергер и Генералния секретар на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец Бекеле Гелета обсъдихме подробно сътрудничеството между техните организации и Европейската комисия в проекти по целия свят. На техния празник – 8 май – искам да благодаря на тях и на екипите им, за това че служат на човечеството и да им пожелая всичко най-добро!
Здравейте, госпожо Георгиева
Радвам се за това, че мога да коментирам проблеми във Вашия блог на български език, приветствам тази идея.
Избрах да коментирам по тази тема, защото тя важи особено силно в 21 век, когато сме свидетели на това, че природните бедствия до момента са отнели много повече живот и нанесли по-големи поразии от локалните конфликти и жертвите на тероризма.
Моите притеснения като българин и бивш офицер от ВМС (настоящ от резерва) са свързани с някои процеси в Репиблика България, свързани с поредното съкращение във Въоръжените Сили, не дали е необходимо, а как ще се проведе и какво ще остане след това?
И още една тема табу (негласно, по-вероятно) за информационното пространство тук – а именно резерва и мобилизационната готовност и подготовка в държавата.
Празнината между 100 000 армия и нейната техника, и 20 000 армия и нейната техника е голяма задача за въоръжените сили при осигуряване на други държавни ведомства и оказване на помощ на хората в пострадалите райони.
Друг притеснителен момент е дали различните държавни ведомства, агенции и дирекции са подготвени за взаимодействие в такива моменти не на ниво пожелания и проекти, а инструкции и постоянни заповеди в изпълнителния елемент.
Защото опитът ми в участие на съвместни спасителни операции и учения на ВМС, Морската Спасителна Служба (подчинена на Изпълнителна Агенция Морска Администарция в Министерство на Транспорта) и Гранична Полиция сочи различни пукнатини в системата на държавата, които трябва да се бетонират, а не замазват с кал под формата на проекти и визии. Нужни са конкретни инструкции и междуведомствени споразумения, развързващи ръцете на изпълнителите и взаимодействието им.
Има голям напредък в посочената за пример област предвид различната скорост на работа във ведомствата,агенциите, но и много още да се направи, ако дотогава останат военни кораби и друга техника във Варна
Защото други слухове стигнаха до мен.
Друг момент е фактът, че все още е оцеляла системата на постоянните пунктове за управление към ВС на Р. България, но редуцирането на военните може да стигне дотам, щото такива да се закриват. А в тях се поддържат всички възможни средства за комуникация, и проводни, и релейни, и радио (КВ и УКВ). Да не се окаже град от над 500 000 души като Варна например утре без това осигуряване. Давам Варна за пример, защото там съм служил 6г.като офицер и познавам кухнята от нивата на длъжностите, които съм заемал.
Борбата за бюджетни средства и конкуренцията между министерства и агенции е добра до един момент, но от друг започва да вреди. Но от решения взети днес може да плачем или оценим истинското им значение утре. Защото приодните бедствия партийни книжки нямат и с богати не се пазарят.
Вие бяхте в Хаити, бяхте и в Чили. Моята молба към вас е да изследвате този проблем, или конкретно: по-близо до коя държава ще сме ние в един кризисен сценарий? Поговорете с държавните дами и господа в управленито на България по този въпрос, ако видите това за полезно след Вашето проучване.
За край на този коментар искам да Ви пожелая всичко най-добро, най-вече здраве, успехи в мисията и по-малко задачи вследствие, повече като превенция И нека Бог Ви благослови, защото мисията Ви наистина е тежка, и задачите трудни.
С уважение : Димо Димитров
Здравейте, господин Димитров,
Моите уважения към Вас и към колегите Ви от Българската армия за службата Ви на нашата родина. Ще имам предвид Вашето послание в срещите си с правителството. Благодаря Ви за добрите пожелания и особено за това, че наблягате на превенцията — аз също вярвам, че тя е най-важна.
Желая Ви здраве и успехи във всички начинания!
Кристалина Георгиева
На 27 февруари, в 03:34 местно време земетресение с магнитуд 8.8 по скалата на Рихтер опустоши чилийската област Мауле. В минутите, последвали труса, комуникациите просто се разпадат. Само 15 минути след катастрофата, чрез любителска радио мрежа Алехандро Хара (или, както е известен в радиолюбителските среди – Чарли Ехо 3 Джулиет Уиски Фокстрот) излъчва първата информация от мястото. Скоро и други радиолюбители се присъединяват към Алехандро, предоставяйки информация за локализирането на изчезнали хора, състоянието на пътищата и подкрепа за аварийно-спасителните дейности.
Посетих Чили няколко дни след най-мощното земетресение и преживях вторичен трус от 7.2 степен (описан в постинга ми Разтърсващ момент). Мрежата на мобилните оператори почти веднага излезе извън строя и беше невъзможно да се обаждаме часове след труса. Именно в такива критични ситуации работата на доброволци като радиолюбителите е безценна.
Вчера имах възможността да се срещна с някои радиолюбители на изложбата, организирана от тях в сградата на Европейския парламент. Тяхната страст към радиовълните е забележителна. Любителите често разполагат със собствено оборудване и прекарват безкрайни часове в разговори с хора, споделящи същото хоби, от всички краища на света (всъщност дори и от Космоса, тъй като те могат да се свържат дори с Международната космическа станция, както можах да се уверя от изложбата).
Някои ги смятат за странна група хора без действително влияние върху ежедневието, но когато стане дума за кризи, много често именно те се превръщат в герои. Любителските радиочестоти работят с мрежи, които не са зависими от уязвими инфраструктури като телефонни кабели или GSM антени, и предават на честоти, които не се претоварват лесно. Радио-операторите са наясно с потенциала, който имат в случай на криза и са установили добре координирани структури за спешна реакция, които изиграха жизненоважна роля при цунамито през 2004 г., ураганите Рита и Катрина през 2005 г., а скоро и при земетресенията в Л’акуила, Хаити и Чили.
Изразите „Хуманитарна помощ“ и „Реакция при кризи“ често предполагат внушителни организации, предоставящи помощ и тежки товари в хеликоптери и камиони. Но често става дума именно за усилията на анонимни хора, които продължават да излъчват информация и надежда от повредени апаратури и повалени предаватели, както те самите обичат да казват, „когато всичко друго отказва „.
http://www.youtube.com/watch?v=79Zo7e0xpc8
А ръководството на ГЗ в София ОТКАЗА на българските радиолюбители (БФРЛ – Българска Федерация на Радиолюбителите) да участват с възможностите си за осъществяване (паралелно на служебните) на радиообмен при силно пресечен терен (учение на ГЗ в Смолян и Кърджали – 24 – 25 Юни.2010г). Българските радиолюбители разполагаме с изградена мрежа от УКВ ретранслатори и повечето от нас сме оборудвани със съвременни трансийвъри, антени, лаптопи и много са с възможности за мобилна работа, което е крайно необходимо в случай на природни бедствия и производствени аварии.
При добавяне само на един цифров модем повечето от нашите радиостанции могат да обменят с голяма скорост огромно количество информация: http://www.youtube.com/watch?v=q8dUJp0rc0g http://www.offroad-bulgaria.bg/forum/archive/index.php/t-2399.html – помагали сме и на съседна Турция по вереме на земетресението през 1999г. , но в България явно никой от държавната администрация не желае да ползва възможностите и готовността на българските радиолюбители да бъдат полезни в осъществяване на комуникации при екстремални ситуации.
Георги Воденичаров, LZ1ZF, член на БФРЛ lz1zf@arrl.net
Денят на Земята 2010: ние всички сме зависими от природата!
Денят на Земята 2010: ние всички сме зависими от природата!4.9531
Днес отбелязваме Деня на Земята, все още в сянката от облака на изригналия Eyjafjallajökul. Вулканът – както и серията смъртоносни земетресения от последните няколко месеца – ни напомнят колко уязвими сме всички ние пред лицето на майката-природа. Засега пепелта се разнася и въздушното пространство постепенно се отваря – но никога не можем да знаем какво друго може да се случи. Учените се тревожат, че близкият вулкан Katla също би могъл да изригне.
И все пак, гледам раззеленяващите се дървета и пролетните цветове и мисля за природата не със страх, а с благодарност – заради въздуха, който дишам, водата, която пия, храната, която ям, красотата, на която се наслаждавам. Моля се всички ние да проявим мъдростта да се грижим за нея и да я съхраним, за да можем един ден да оставим на следващото поколение зелено наследство.
В един от коментарите към предишния ми постинг (в английската версия на блога ми) ме призовахте да бъда реалист. Посланието беше не просто да се надявам на най-доброто, но и да съм подготвена за най-лошото. Обещавам, че ще бъда. Като комисар за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи аз ще настоявам за готовност за бедствия, защото готовността е по-добра (и по-евтина) от възстановяването. В замяна, аз ще поискам от вас, читателите на този блог, да споделите частица от моя оптимизъм, чествайки празника на скъпата ни планета Земя: ние, хората, сме също част от природата и можем да живеем в хармония с нея. Изборът е наш, ние можем – и трябва – да го направим!
Денят на Земята…Колко е хубаво, колко е прекрасно…Благодаря на всички, които мислят за Земята. Благодаря и на Вас, г-жо Георгиева! Но си мисля, че на нашата Земя, винаги за едната половина е ден, а за другата е нощ. Но те се редуват, така че всеки от нас трябва да мисли за Земята винаги. Не само един ден. Самите ние сме частички, важни частички от тази Земя и рано или късно пак ще станем частички от нея. Но и през целия си жизнен път ние пак сме част от нея. Ние сме нейни деца, които трябва да се грижат с най-голяма Любов за нея, а не да унищожаваме това, което ни е създало, защото ако унищожим Земята, ние унищожаваме себе си и поколенията, които биха дошли. Аз обичам, силно обичам Земята! Тя е моя и аз съм нейна! Тя се грижи за мен, а аз за нея. Дори това да означава неупотреба на цигари, ходене пеша, вместо с автомобил, пазенето на чисто и приветливо междублоково пространство, засаждане на цветя и дръвчета…и т.н. Да, Земята заслужава не „Ден на Земята“, а цял „Живот на Земята“.
Благодаря на Росица Христова, която даде чудесната идея в един свой коментар да преведем блога на български език, „за да могат всички българи да четат и пишат в него“.
Поздравления за идеята на Росица и Вашата реакция. Много е хубаво да има възможност за контакт с вас на родния език. Нека споделя, че на представянето на кандидатурата Ви пред евродепутатите, изпитах непринудено възхищение и национална гордост. Радвам се че има българи като Вас. За мен е важно да знам, имате ли и американско гражданство, след дългогодишна кариера в Световната банка ? Бихте ли споделили ?
V otgovor na paycent: Pochti sigurno e che Kristalina niama US grajdanstvo, zashtoto e bila slujitel na MO. Pri tova polojenie ne moje da poluchi US residency, a sledovatelno i grajdanstvo. Osven tova, s US citizenship ne moje da predtstavia BG, spored segashnoto zakonodatelstvo.
Здравейте г-жо Георгиева!
Благодаря от все сърце за това, че преведохте страниците на български! Аз също спазих своето обещание. От месец април по европейската програма „Аз мога“ уча английски. Надявам се от догодина да мога да чета и страниците на английски.
поздрави от България
Росица Христова
И вие ли сте сред онези почти 7 милиона пътници, „заземени“ от облака пепел на Eyjafjallajökul, особено активния исландски вулкан? Защото аз съм.
Трябваше да отлетя за София този уикенд, но вместо това се наложи да остана в Брюксел. За мой късмет това не попречи на работата ми, можах да наблюдавам оттук вулканичния облак – част от задълженията ми като Комисар по Международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи е да координирам информацията за природните бедствия.
За съжаление много други хора нямаха този късмет. Принудителната ваканция, търсенето на алтернативи на пътуването, например преоткриването на видео конференциите; и радостта от разрешаването на сложната задача с придвижването – за тези, които трябваше да проявят особена изобретателност, за да стигнат от точка А до точка Б – не успяха съвсем да ни помогнат да видим слънчевия лъч, скрит сред облаци от пепел.
Разходите са съкрушителни, непрестанно растящи и бързо обхващат целия свят. Сред най-засегнатите са авиокомпаниите и пътниците, които са блокирани далеч от семействата, работата и дома си. Но не по-малка е заплахата за предприятията, зависими от скоростта на доставките, например африканските земеделци, които разчитат на самолетите, за да достигне продукцията им до европейските пазари. Не бива да подценяваме и рисковете за здравето, от които се опасяват здравните служби, като липсата на медикаменти за хората с хронични заболявания, блокирани на летищата (особено в по-слабо развитите страни), или какви последици ще има падането на пепелта от облака за хората с дихателни проблеми.
Екипът ми прави най-доброто, за да координира потока информация между държавите-членки, свързана с разпространението на облака пепел и неговото местоположение и посока на движение. Още веднъж сме изправени пред простия урок – с повече хора на планетата и повече взаимозависимост между обществата и икономиките ни, природните бедствия имат все по-широко въздействие. И именно поради тази причина Европейската комисия създаде моята длъжност. За щастие, аз мога да я изпълнявам „заземена“, но – също както още милиони засегнати – се надявам тази криза да не продължи прекалено дълго.
4 април е Международният ден за информираност за мините и подпомагане на обезвреждането им. Също така е и неделята на Великден. В Европа и другаде много деца ще се забавляват да търсят великденски яйца. Но в някои части на света тези невинни детски игри може да бъдат много опасни. В страни като Афганистан или Шри Ланка има места, където децата рискуват живота си, играейки навън – те може да бъдат разкъсани от противопехотна мина или друго взривно устройство, останало от отминал конфликт.
Днес ни се дава възможност да се изправим открито срещу ужаса на войните и конфликтите и да обърнем внимание към нуждите на онези, които са принудени да живеят с тяхното варварско наследство, заровено под земята. Гордея се, че моята служба ECHO извършва хуманитарни действия за обезвреждането на мини и бих искала да ви разкажа малко за това.
Ние подпомагаме физическото отстраняване и унищожение на невзривени мини, бомби и снаряди, както и обозначаването и ограждането на минирани зони. Финансираме информационна дейност, за да предупредим хората за рисковете, да им помогнем да разпознават опасни предмети и да им кажем какво да направят, ако се натъкнат на такива. Тъжно е, че нашата работа включва и хора, които са пострадали и са осакатени от мини при инциденти. Ние подпомагаме медицинска помощ, включително предоставянето на изкуствени крайници и помагаме за рехабилитацията на жертвите.
ЕС се е включвал в обезвреждането на мини в много минали и настоящи конфликтни зони по света, с текущи програми в Непал, Пакистан и Шри Ланка. Нашите настоящи партньори в тези региони са Handicap International, Halo Trust, Mines Advisory Group, Swiss Foundation for Mine Action и УНИЦЕФ. Силно се надявам, че един ден всички деца по земята ще могат да играят спокойно на криеница навън, без да са под заплахата от подземен убиец.
Намирам се в ООН в Ню Йорк, на откриването на Международната донорска конференция „За ново бъдеще за Хаити”. На подиума са Генералният секретар на ООН, Бан Ки-Мун, Държавният секретар на САЩ, Хилари Клинтън, Президентът на Хаити, Рене Превал, и специалният пратеник на ОН за Хаити, Бил Клинтън. Тяхното присъствие е ясен знак за амбициите, които си поставя тази конференция. Настроението в залата е изключително позитивно, както по време на кампанията на Обама: „Да, ние можем”. Цари усещането, че ако постигнем успех в изграждането на едно ново Хаити, значи можем заедно да успеем във всичко останало, от изкореняването на бедността и глада, до борбата с климатичните промени.
Осем часа по-късно, настроението е още по-приповдигнато. Денят беше извънредно плодотворен – за Хаити, ангажимент за над 5 млрд. долара за следващите 2 години, доста повече от 3,8-те млрд., на които правителството се надяваше, както и още 4 млрд. за периода след това. За Европейския съюз, постигнал единство между 27-те страни-членки и Комисията, предоставяйки съвместно щедрата помощ от 1 235 милиона евро, повече от 1,6 милиона американски долара (в добавка към 322-та млн. евро хуманитарна помощ и 650-те млн. евро от европейското гражданско общество). За света – необикновена демонстрация на всеобщ консенсус, и надежда за бъдещето на други дискусии в ООН, като например тази за климатичните изменения.
Днес ние имаме повод за празник, но утре ще се изправим пред трудностите, които ни очакват. Като се започне от това, че хуманитарната криза е далеч от своя край. Все още срещаме спешни проблеми, които изискват спешни мерки – като нуждата от преместване на хората от рисковите територии, заплашени от урагани и проливни дъждове, в безопасни зони; да гарантираме сигурността в лагерите, както и да набавим наново изчерпаните запаси, за да сме подготвени за бъдещи бедствия.
След това ще се наложи да обсъдим начина, по който да бъде извършена реконструкцията. Новите къщи ще трябва да устояват на урагани и земетресения; земеделците ще трябва да произвеждат достатъчно, за да изхранят народа на Хаити, и това да става по устойчив начин; трябва да бъдат изградени нови училища, университети, за да обучават новите поколения как да управляват страната; необходимите икономически условия трябва също да са налице, за да привличат инвеститори и да създават работни места. Това е огромна работа, криеща много рискове. Но също така е работа, която, според моя бивш шеф Боб Зелик, президентът на Световната банка, си струва да бъде свършена – „цената на провала ще е много по-висока”.
Здравейте, Кристалина,
Мисля, че мога да бъда полезен с идея, която не е моя, но е актуална за жилищната криза в Хаити. Аз съм само един лекар в бедна балканска страна, но съм хуманист и чуждото страдание, колкото и далечно да е то, ме ангажира.
Идеята за рециклиране на товарни морски контейнери за пригодни за живот обеми е доста стара, но реализацията и в промишлен мащаб може да помогне на тези нещастни хора. Едно пространство се обитава както чрез инфраструктура, така и чрез мини- и микроструктура. Инфраструктурата е извън лекарското ми мислене.
Имам предвид, че е много по-лесно да изградиш многоетажна, унифицирана, модулна структура от готови модули за обитаване, които са оборудвани със санитарния минимум и се свързват към вече изградени местни санитарни, електрически и водни подръжки.
По този начин хората могат да бъдат подслонени и предпазени от бедите на съществуването в нехигиенични условия чрез групиране в зони, пригодни за живот. При отминаване на кризата всичко се демонтира или транспортира в друг кризисен район.
Възможно е да се изгради от кораби-контейнеровози цяла мобилна единица за справяне с демографски кризи по подобие на плуващите военни болници.
И така – модулен принцип:
1. Контейнери – има ги в изобилие.
2. Архитектурно решение за групиране – възможно е на доброволни начала – студентски и екопроекти.
3. Източници на поддръжка – вода, ток, хигиена – чрез дарения.
4. Реализация – отчасти на дистанция, отчасти намясто.
Това е, което мога да предложа.
Желая Ви здраве и успех!
Здравейте Кристалина,
Аз лично съм много разочорована, че „силните на деня“ се сещат за бедстващите държави в такива кризисни моменти. Хаити нямаше да бъде тотално разрушен, ако всички ние, от другата страна на бедността, бяхме положили усилия за стабилизирането на най-бедния район в света. Трябваше природата да излее своя гняв, за да се сетим как можем да помогнем. Всичко това, за което Вие говорите е чудесно, но изисква всеобщи усилия на международната общност и упоритост. Честно казано, не знам дали „приповдигнатото настроение“ няма да отмине утре??? Надявам се този път, НЕ!
Искрено Ви желая успех в борбата с бедността! Вярвам, че промяната се задвижва от хора като Вас!
Благодаря за интереса ви към моята дейност и за идеята за модулната структура! Надявам се чрез блога да съм част от дискусиите за това как да решаваме такива проблеми, каквито природата създаде в Хаити.
Новата ни политика за изхранването и нейното значение
Новата ни политика за изхранването и нейното значение5.0530
Днес Комисията прие първото ми политическо предложение. То се отнася до много важна хуманитарна инициатива – борбата срещу глада. Само преди едно поколение гладът беше реална заплаха за много европейци, заложници на лудостта на Втората световна война. В онзи момент Европа е в ролята на нуждаещ се и получава хранителни помощи от Съединените щати. Сега, за хората на моята възраст и по-младите е почти невъзможно да преживеят дори ден без храна и без изглед да я получат. Това обаче е ежедневната трагедия на повече от един милиард хора по света и най-вече в региони, пострадали от хуманитарни катастрофи. Ние в Европа сме правили много в миналото, за да помагаме на борбата с глада. Новата ни политика е важно послание за нашите служители и партньори – ние не само трябва да достигнем до най-уязвимите хора, особено жените и децата, но и да помогнем на пострадалите от кризи общности да се изхранват сами.
Историята, която искам да ви разкажа днес, е за това послание и защо то е важно. Много често в миналото, продоволствената политика се състоеше в това да доставяме западните земеделски излишъци на гладните в страните от третия свят. Притокът от евтини и качествени продукти от богатите страни правеше невъзможно за местните производители да продадат собствената си стока. В резултат на това, хората биваха нахранени, но земеделците биваха разорени и съвсем скоро всички станаха зависими от чуждестранната помощ.
През последните няколко години Европа се научи да действа по-добре и да предоставя помощ, съобразена с нуждите и с местните условия. Ние работихме с най-големия ни хуманитарен партньор за подпомагане на изхранването, Световната програма за изхранване (WFP), за да направим възможно закупуването на местно или регионално ниво на почти 80% от храната, която те раздават в развиващите се страни. През 2008 г. това възлиза на сумата от 750 милиона евро за храна. Всичко това е в полза на местните производители.
Една от тях е Джойс Банан, която е президент на Земеделската асоциация в Капчорва, Уганда. Преди Джойс е можела да произвежда само по 8 чувала царевица на хектар, заради местоположението на земята си и невъзможността да си позволи хубави семена и тор. Това едва е стигало, за да изхранва семейството си. С хуманитарните операции на Световната програма по изхранване в и около Капчорва, Джойс и нейната Земеделска асоциация са стимулирани и имат достъп до кредит, с който правят колективни инвестиции за по-качествено наторяване и по-добри типове семена. Производството на техните земи е нараснало повече от четири пъти, до 35 чувала на хектар. Печалбите може да бъдат реинвестирани за поддържане и дори разрастване на производството. Закупуването на местно ниво чрез земеделски асоциации като тази на Джойс означава, че храната пристига там, където има нужда от нея по-бързо и на по-ниска обща себестойност, особено управлението на кредитите и транспортните разходи. Всички печелят.
Разбира се, този метод на работа не може винаги да бъде прилаган. Ако местните производители не са в състояние да доставят достатъчно хранителни продукти, ще се наложи те да бъдат закупени другаде – в противен случай масовото закупуване на хранителни продукти, финансирано от донорство, може да увеличи цените и да направи храната прекалено скъпа за местните семейства. Важно е да се отбележи обаче, че ние решаваме да внасяме храна от външни пазари като последно, а не като първо, разрешение на проблема с глада.
Накратко, основното послание на първото ми политическо решение е това. Осигуряването на хранителни продукти е необходимо, но не е достатъчно. Трябва да бъдем чувствителни към ситуацията на място, за да сме сигурни, че храната, която доставяме днес няма да доведе до повече глад утре.
Уважаема г-жо Георгиева,
Радвам се за това, че разумното Ви предложение е прето. Досещам се и за други, неспоменати в изложението Ви, ползи при реализацията му. Дай Боже на повече политици, заемащи ръководни роли у нас, пък и в ЕС, да прилагат в работата си справедлив и рационален подход. Желая Ви физическо и духовно здраве. Успех!
Стела Флорова
Уважаема г-жо Георгиева,поздравления за предложението Ви.Привърженик съм на реформата в земеделето .Възтанових собственост на земеделска земя на територията на с.Величково,община Дългопол.Мечтаях да видя всяка нива в овощна градина.Поддържахме 9 дка ябълково насаждение в съседство със старото корито на р.Луда Камчия в срока на плододаване,н в 2002г.тя бе унищожена за дърва за огрев .На основата на пълни проучвания(ландшафт,стар кадастър,почви,дървесни видове и др.)дъщеря ми създаде дипломната си работа в геолого-географския факултет на СУ ,а с моя приятелка архитект създадохме проект на сушилня за плодове и зеленчуци с използване на слънчевата енергия и естествената вентилация.Направихме опит за финансиране по холандска програма през 90-те години.Нито от М-во на земеделието,нито от туризма ни бе отговорено.Проекта ни „агробизнес в долината на р.Камчия“ не бе предмет на обсъждане.По-късно през СУБ изпратихме предложението до областна администрация-Варна.Остана също не разбрано.Реална подкрепа за собствениците на земя няма.Проектите за земеразделяне не са реализирани с пътища и означения,по които собствениците да ги знаят,нито има подкрепа за сдружения на собственици или за сметка на безогледното им използване ,те(собствениците)да бъдат подпомогнати със станции за земеделски услуги,а безимотното местно население да бъде обхванато и приобщено към високо ефективен труд с гарантирана реализация на продукцията в страните,където има глад,болести идр.
Следващата сряда ООН ще бъде домакин в Ню Йорк на международната донорска конференция „За ново бъдеще за Хаити“.
Преди това събитие, пресата е пълна с цифри за това колко ще струва едно по-добро бъдеще. Хаитянското правителство посочва сумата от 11,5 млрд. американски долара. Някои икономисти изчисляват нуждите на още повече, 14 млрд. долара. Трудно е да се каже каква ще бъде точната цифра, но е ясно, че за много години напред Хаити ще се нуждае от огромна финансова подкрепа.
Но не парите сами по себе си са това, което е от значение – а ползата, която могат да донесат. Заедно с Бил Клинтън като Специален пратеник на ООН за Хаити, имахме възможността да изслушаме предложенията на хаитянски, американски и европейски неправителствени организации на конференцията в Ню Йорк. Участниците там не говореха за пари - те говореха за къщи, които могат да издържат на земетресения и урагани, пътища, работни места, семена и земеделски инструменти, училища за децата, болници за пострадалите и обществени институции, които работят и са отговорни пред хората. С други думи тези, които работят за развитието на Хаити не се впечатляват толкова от големите цифри в пресата. Те са много повече заинтересовани за какво ще бъдат изразходвани тези пари и кой ще следи процеса по харченето им.
Именно това е и което искат нашите граждани в Европа. Когато се стигне до развързване на кесията в подкрепа на развитието, ЕС е далеч напред спрямо останалата част от света. Ние осигуряваме 60% от помощта за развитието по целия свят,което е два пъти повече от нашия дял в световната икономика. За Хаити, следващата седмица ЕС планира да се ангажира с 1,3 млрд. евро само за следващите три години – първата фаза от един проект с продължителност най-малко десетилетие. Аз лично мисля, че ще трябват много повече от 10 години, за да се справим с опустошението нанесено от десетилетия неправилно развитие и от земетресението, което унищожи равностойността на 120% от БНП на Хаити.
Европейският данъкоплатец е много щедър, но желае да получи нещо стойностно за парите си. Ето защо аз мисля, че Европа би трябвало да бъде световен рекордьор не само по щедрост, но и по ефективност. Когато ние, европейците, се включваме в класация, искаме тя да се прави на базата на резултати.
Внимавай какво си пожелаваш. В последния си коментар в блога цитирах Борха, колега от ECHO, който каза, че ако има място, което може да оцелее при силно земетресение, то това място е Чили. Ами, ето, че пожеланието на Борха се сбъдна. Преживяхме земетресение със сила 7,2 – в моя случай, докато бях в Тържествената зала на чилийския парламент, чакайки да започне церемонията по встъпване в длъжност на Президента, която посетих от името на Европейската комисия. Залата събра държавни глави и други високопоставени лица, всички от които чакахме пристигането на досегашния Президент Мишел Бачелет всеки момент. Внезапно подът се раздвижи, полилеите на тавана затрепериха и цветята, които украсяваха президентската маса започнаха да се люлеят. Имаше поне три вълни, последната от които беше най-силна.
Трябва да се доверя на Борха. Чили е действително добре подготвено за земетресения. Сред присъстващите не настъпи паника. Някои от заобикалящите ме изказваха предположения за степента на земетресението, докато озвучителната уредба в Парламента просто съобщи, че „ако се налага да напуснете сградата, вие ще бъдете надлежно уведомени“.
Не беше необходимо, защото Дворецът на Парламента, както по-голямата част от Чили, е построен, за да издържи.
Също както и демокрацията. Дори земетресение от 7,2 по скалата на Рихтер не можа да предотврати полагането на началото на мандата на новия президент и аплодисментите на публиката, която отпразнува още едно демократично предаване на властта. Новият президент Пинейра получи от своята предшественичка Бачелет лента с чилийските национални цветове, която символизира върховната власт на нацията. След това рамо до рамо, те пяха националния химн, заедно с всички свои съграждани в залата.
Беше вълнуваща церемония в много аспекти. Урок по демокрация, символ на националното единство, както и безапелационен вот на доверие на чилийския народ към компетентността на техните власти.
След първоначалните трусове и церемонии работата започва. Президентът Пинейра е решен да се справи с тежката задача да възстанови страната. Това беше неговото послание към всички нас, чуждестранните гости, поканени на тържествен обяд (след който той се отправи към засегнатите от земетресението региони). Пожелах му много късмет и му гарантирах подкрепата на Европа. Ние сме добре дошли да помогнем и да се поучим от този опит.
Чета тази статия от блога Ви и ако ми позволите ще Ви напиша това, което неминуемо се заражда у мен като усещане, а надявам се то не е по-различно и в голяма част от населението на страната ни.
Първо искам да Ви поздравя за заемания пост - не толкова като политически успех на България с избирането именно на Вас за тази позиция, а по скоро в чисто морален и общочовешки план. Защото струва ми се, че сектора, за който отговаряте, е изключително сложен, изключително деликатен, защото е „чужд“. В цялата история на човечеството най-трудно приемливо, най-неразгадаемо, а понякога и безразлично е разбирането на чуждите проблеми. Привилегия и възможност е само на богато емоционални, високо образовани и природно интелигенти хора до достигнат до същността на проблем, който никога не ги е засягал пряко или проблем, за чието разрешаване не са участвали лично.
Само хора с изключителна сензитивност, духовно извисени, с морални и нравствени устои – могат да бъдат истински съпричастни с трагедията на другите.
И често пъти точно от присъствието или не на личности, притежаващи подобни качества, зависи как ще бъде преекспонирано човешкото нещастие в момент на криза или изобщо едно събитие да бъде оценено като такова.
Позволете ми да се върна за малко назад лично в нашата история и с почит и респект да спомена името на американския кореспондент за в-к Дейли Нюз г-н Макгахан, чийто лични оценки, разкрития и точна „статистика за броя на жертвите“ през героичното ни Априлско въстание, позволиха на Европа и Света да надникнат зад завесата на неизвестното и да съзрат там националната ни трагедия.
Само когато надникнеш в очите на хората, преживели катастрофа, само когато усетиш страха им и само когато сълзите им те опарят, тогава и само тогава можеш наистина да бъдеш съпричастен, а не просто да изключиш телевизора и да успокоиш съвестта си, че това не се е случвало или, че просто на теб не може да се случи.
Когато човек отстоява не собствените си, а интереси на онеправдани, засегнати от природни, икономически и други социални явления хора, отговорността му е огромна. И в този случай, щом Вие сте гласа на мъката пред Обединена и силна Европа, пожелавам Ви от все сърце да имате силата да се борите за тази кауза, да не изпитвате колебания дали Вие сте „точния“ професиналист, защото не е въпрос на професионализъм да бъдеш и останеш човек.
Нека Бог Ви закриля и Ви води по пътеките на щастието и радостта, появили се след Вашата намеса.
Здравейте! Благодаря Ви за това, че ни припомнихте за времето, когато ние, българите, се нуждаехме от силен глас за нашите страдания. Днес други хора по света са на нашето място и имат нужда от помощ. Надявам се да оправдая техните — и Вашите — очаквания.
„Беше, като че ли настъпва краят на света“. Това са думите, произнасяни с необичайно единодушие от много от хората, с които съм говорила, когато описваха двете минути, преживени по време на скорошното земетресение. Щетите са мащабни и ще са нужни огромни усилия, за да бъдат поправени.
Но говорих също така с Борха, колега от Комисията, изпратен в Сантяго, за да помогне да се определи европейската помощ за Чили след земетресението. Той ми каза, „Ако някога трябва да преживея земетресение с магнитуд 8.8, се надявам да е в Чили“.
Току-що приключвам ден, изпълнен с обиколки по най-засегнатите места и мога да се съглася с Борха. Готовността на Чили за бедствия е наистина впечатляваща. Разбира се, най-добре е никога да не се налага да преживяваш земетресение със сила 8.8. Но когато такива събития се случат, шансовете за оцеляване са много по-високи в страна като Чили, която прилага много високи стандарти в строителството и която е вложила сериозни инвестиции, за да защити своето общество и имущество точно в такъв случай.
Броят на жертвите на петото по големина земетресение в историята е сравнително малък – по последни данни около 500. По-голямата част загина не при земетресението, а при 8-метровата вълна на цунамито, което последва. Има много сериозни материални щети и стотици хиляди хора загубиха своите домове, работни места, училища и църкви. Но по-голямата част от сградите устояха на удара. Тези, които не успяха, бяха предимно стари конструкции, изградени от традиционните глинени тухли или пък дървени къщи по крайбрежието, които бяха отнесени от цунамито.
По-малко от две седмици след катастрофата, огромна част от отломките вече са премахнати от улиците, най-опасните сгради са срутени, пътищата са ремонтирани и плановете за построяването на временни подслони напредват. Армията е разположена, за да осигури обществения ред, а властите планират да отворят отново училищата в началото на април (по-малко от месец след официалната дата за започване на учебната година). Така че – ето го и последният ми цитат – от Жаклин Ван Риселберг, кмет на Консепсион и губернатор на областта Био-Био от утре, когато екипът на новия президент поема задълженията си. Тя ми сподели, че „ние не само трябва да построим наново къщи, но трябва да осигурим поминък“. И тя се интересува от създаването на партньорства в Европа, които да помогнат за тази цел.
При нещастия с подобен мащаб солидарността, идваща от останалата част от света, означава много. Европа предложи помощта си и тя беше приета много добре. Чили разполага със собствени ресурси – през януари тази година тя стана втората страна от Латинска Америка (след Мексико), която се присъедини към Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Но населението на Чили изпитва благодарност за подкрепата в този тежък момент на стрес и нужда. В първия град, в който спряхме, Талка, видях много от старите къщи в руини. Срещнах се с група от около 120 души, на които се налага да живеят във временно убежище. В този импровизиран лагер две възрастни жени се приближиха до мен и с вълнение ми изказаха благодарността си за европейската помощ (ние осигурихме 3 милиона евро от Комисията, а нашите държави-членки свършиха много добра работа, за да задоволят спешно нуждите от медицинска помощ, инфраструктура и чиста вода).
Това, което правим, е капка в океана – възстановяването ще отнеме години и милиарди, за да бъде завършено. Но участвайки в него, ние ставаме част от нов познавателен процес, който се случва в Чили. И аз съм сигурна, че ще има уроци, които ще можем да донесем у дома.
Днес е последният ден от пътуването ми, който беше разделен между двете държави на остров Ла Испаньола (сутринта прекарах в Порт-о-Пренс, а следобеда в Санто Доминго). Полетът над безплодните хълмове, които са границата между Хаити и Доминиканската република, ме наведе на мисли за възходите и паденията в тяхната обща, но въпреки това – много различна история. Имало е време, само преди около 40 години, когато Хаити е била по-развитата от двете съседни държави. Дали е възможно днес, с помощта и подкрепата на света, Хаити да навакса?
Потърсих отговора при срещите си в двете страни. В Порт-о-Пренс, след като президентската резиденция е превърната в руини от земетресението, правителството на Хаити е преместено в обикновено полицейско управление. Именно там се присъединих към Катрин Аштън за среща с Президента Превал и Министър-председателя Белрив. И двамата са наясно със стъпките, които трябва да бъдат предприети, за да се възстанови Хаити, но възможностите им да реагират са силно ограничени. Повечето от сградите на президентската администрация са сринати от бедствието, а голяма част от служителите й са загинали в него. За страна, чийто институционален капацитет никога не е бил много голям, това е опустошителен удар върху бъдещото й развитие. В този момент Хаити разчита изключително много на помощ от нас – външния свят. И същевременно ние трябва да уважаваме правото и задължението на правителството да ръководи своя народ.
Мост между Хаити и външния свят може да бъде открит на източния бряг на острова. Преди земетресението отношенията между Хаити и Доминиканската република не бяха като между най-добрите съседи, но на 12 януари всичко това се промени.
Доминиканската република първа изпрати помощ след разрушителния удар и оттогава продължава да оказва огромна помощ на Хаити. От президента Фернандес до най-обикновените хора се усеща чувство на солидарност, която може да преобрази трудните отношения между двете съседки и да създаде реални ползи от развитието на бизнеса, търговията и социалните взаимоотношения.
Имах възможността да се срещна с Министър Монтас – който отговаря за съживяването и разширяването на връзките с Хаити – както и с представители на ООН и хуманитарни организации. Бях много доволна от възможността да им благодаря за всичко, което Доминиканската република направи за Хаити и особено за тяхното съдействие за насочването на европейските помощи. Но също така получих важното послание, че всяко дълготрайно решение може да бъде ефективно само и единствено ако източният съсед на Хаити е напълно ангажиран в процеса. Днес това е възможно и има огромен шанс за острова да действа в единство.
Пиша този последен коментар в самолета към Брюксел. Опитвам се да извикам в паметта си най-запомнящата се гледка – и това, което изниква в съзнанието ми, е гледката на Леоган от въздуха. Сравнените със земята руини ме накараха да си мисля за европейските градове, бомбардирани през Втората световна война. Преживяла разрушенията, днес Европа е реконструирана и просперира. Втората световна война е най-голямата трагедия, която Европа познава. Но впоследствие ние се обединихме в Европейския съюз и днес сме много по-добре, откогато и да било досега.
Ще отнеме много години, но се надявам, че един ден ще летя над Леоган и ще видя реконструиран и проспериращ град в едно ново и по-добро Хаити. Това би бил най-добрият мемориал за хората, които загинаха.
Ако трябва само с един-единствен образ да пресъздам усещането си за това, което видях днес в Хаити, бих избрала усмивката на Шейла. Шейла е малко момиче, което ядеше портокал на една от разрушените улици в Леоган. Докато минавахме край нея, тя ни помаха, след това се усмихна и ми предложи парче от нейния плод. Аз, в замяна, разделих с нея бутилката си с вода. С този красноречив жест Шейла ми показа какви са жителите на Хаити. Те преминаха през изключително голяма трагедия, но съумяха да се справят, запазвайки непокътнато своето достойнство. И именно те, с нашата помощ, са способни да изградят едно ново Хаити.
Опитът ми от посещенията на различни проекти в Жакмел, спонсорирани от ЕС, може да се обобщи в едно изречение – както хубавото, така и лошото надхвърлиха очакванията ми. Най-належащите нужди на населението са покрити. Има достатъчно храна, вода, подслони и медицински грижи. Но има недостиг на работни места, а процесът по възстановяването е труден и продължителен. Когато кацнахме по-рано днес на международното летище в Порт-о-Пренс, от двете страни на пътя се редуваха разрушени къщи, импровизирани палаткови лагери, улици, изпълнени с отломки и развалини. Станах свидетел на усилената работа на хуманитарните организации на място. По пътя си се разминавахме с колите на Лекари без граници, Спасете децата, Обединените нации, Червения кръст… Със задоволство установих и че животът в островната държава не е спрял и че жителите й, особено жените, започват отново да се занимават със своя дребен бизнес.
Хеликоптер на ООН ни отведе до Жакмел, един от най-засегнатите от земетресението градове, почти 80% от чиито сгради са или напълно разрушени, или са претърпели частични щети. От въздуха Жакмел прилича на град, станал жертва на бомбардировки. Даже и някои от конструкциите му да са оцелели, нивото на разрушения е потресаващо. Купища отломки затрудняват движението, а по-голямата част от хората живеят в палатки или импровизирани временни подслони. Храната и санитарните нужди представляват сериозен проблем. Потенциални опасности се крият и в коритото на реката, например, тъй като то е задръстено с отломки, които биха могли да причинят наводнения през наближаващия дъждовен сезон.
В Жакмел посетих един от разпределителните пунктове на Световната програма за изхранване на ООН, където местните жители приготвяха собствена храна. Усещането за общност, за единството, с което хаитяните се подкрепят и са задружни, ме впечатли особено много. Животът все пак продължава. Една от Неправителствените организации, подкрепяни от Комисията, помага на местни семейства да събарят опасните полуразрушени сгради, да преместват развалините и да строят на местата временни (но стабилни) убежища. И докато някои от младите хора бяха заети с местене на отломките, други играеха баскетбол – знак, че само седмица по-късно животът отново започва да тече нормално.
Когато вече мислехме, че не можем да видим нищо по-лошо от разрушенията в Жакмел, прелетяхме над Леоган. Градът е напълно сринат със земята и пациентите на подпомагана от нас клиника отказват да им бъде оказвана помощ вътре в сградата, тъй като още се страхуват от ново земетресение. Обядвахме с командосите от канадския батальон (с хранителните провизии на канадската армия) и така разбрах защо местните жители не искат те да си тръгват. Канадците са свършили наистина отлична работа, предлагайки едновременно военна и цивилна помощ и видимо са се постарали да подобрят живота на стотици хора.
Видяхме ранени хора и бебета, които не можеха да заспят. Говорихме със семейства, които седяха пред своите подредени, но неустойчиви палатки и ни споделяха надеждите си да се завърнат скоро по домовете си. И изготвихме списък с проекти, които трябва да бъдат завършени преди дъждовете да започнат. Сред основните приоритети в този списък е почистването на коритото на реката в Жакмел, за да не се наводни палатката на Шейла. Дължа й толкова много за усмивката, с която озари деня ни.
Запазила съм две силни впечатления от третия си ден в Хаити. Първо, Организацията на обединените нации се справя с предизвикателството да координира хуманитарната работа на място. Второ, нещата ще се влошат още преди да се подобрят за хилядите хора, които живеят в големи лагери из Хаити.
Хуманитарните действия в Хаити са организирани в 12 тематични групи (подслон, изхранване, здравеопазване, логистика и т.н.) под цялостното ръководство на Хуманитарния координатор на ООН. Системата има за цел да групира различните организации, за да работят по-ефективно и да бъдат избегнати разточителствата. Това съвсем не е лесна задача. Някои от секторите, като здравеопазването например, включват повече от 300 участници. Но сега ние имаме доказателство, че координацията върши своята работа – шест седмици след земетресението, основните нужди от храна, вода, подслон, както и от здравни грижи бяха осигурени за милиони хора.
Добрата новина е, че това групиране поставя ясни приоритети във времето. Като хуманитарна общност ние можем да си поставим обща цел – за една година да предоставим временен или постоянен подслон за всички 1,1 милиона души, които загубиха домовете си. В краткосрочен план също имаме ясни и измерими задачи: да се уверим, че всяко семейство ще има палатка, че всеки лагер ще има поне един санитарен възел на 100 души, че качеството на медицинските грижи няма да се влоши, когато екипите за спешна помощ напуснат страната, както и че децата ще се върнат на училище в края на месеца.
Можах да се уверя с очите си от какво значение е изпълнението на тези цели за хората, когато посетих два от лагерите. В първия, в който са настанени около 10 000 души, си партнираме с френския Червен кръст. Вицепрезидентът на комитета на съседните страни ми сподели, че хуманитарните организации правят всичко възможно, за да преустроят мястото и да изградят санитарни възли, водохранилища, а много скоро и училище. Той изрази надеждата си за своята общност и за страната си. Невероятната задружност на хаитяните в лагерите е онова, което ме порази най-много и ми даде вяра, че те ще се справят с предизвикателствата на предстоящите изпитания.
А несъмнено изпитанията през следващите месеци ще са многобройни. По-късно същият следобед посетих лагера Тото в Жаке, който е построен на склона на голямо сметище. Този лагер е заплашен сериозно от свличане при по-силни дъждове. Децата играят на върха на планина от боклук и е пределно ясно, че нито тяхното място, нито това на техните временни домове, е там. Подобни лагери не само накърняват човешкото достойнство, но може да бъдат и изключително опасни. Ето защо населението в някои местности трябва да бъде преместено на по-сигурни и здравословни места. Добрата новина е, че Правителството на Хаити вече посочи 5 зони, където могат да бъдат изградени безопасни лагери. Знаем какво и къде трябва да бъде направено. План за действие и надежда – тези две неща заедно могат да променят бъдещето на Хаити.
Позволете ми да ви поздравя с Добре дошли в моя блог. Създавам го, за да споделям мислите и усещанията си по време на своята работа като Комисар за Хуманитарна помощ и реакция при кризи. Надявам се също така да прочета вашето мнение и идеи, за да можем заедно да развиваме този нов ресор.
Пиша това въведение на летището в Париж, докато чакам самолета, който ще ме отведе на посещение в Хаити. Имах намерение да се концентрирам върху Хаити, но обстоятелствата се промениха. В събота сутринта Чили претърпя земетресение с магнитуд 8.8, което е петото по големина регистрирано някога. Естествено първите ми мисли бяха насочени към жертвите и техните семейства. От телевизията разбрах, че има повече от 700 смъртни случая и хиляди са останали без покрив. В такъв момент думите не могат да опишат усещането за загуба при толкова трагични обстоятелства, но все пак смятам, че е важно да предадем посланието на тези, които страдат, че ние мислим за тях и ги подкрепяме. Друго, за което си мислех, е как бихме могли да помогнем на тези, които отчаяно имат нужда. За щастие чилийското правителство е отлично подготвено и в състояние да се справя с бедствия от такава степен. И все пак е от голямо значение чилийският народ да чувства, че сме до него и може да разчита на нас при нужда. Ето защо, в знак на солидарност, ние отпуснахме 3 милиона евро. Надявам се тези средства да подпомогнат организациите, работещи на територията на Чили за неговото възстановяване. Също така поисках от Центъра за наблюдение и информация към Комисията да следи ситуацията и да координира европейските предложения за подпомагане.
Междувременно моята мисия в Хаити е на път да започне. Ситуацията там е драматична. Дъждовният сезон започна и се наблюдава остра нужда от още надеждни убежища, както и от санитарна помощ. Точно преди да тръгна от Брюксел, одобрихме 90 милиона евро, предназначени за най-спешните нужди. Искам да видя с очите си какво може, и трябва, да бъде направено, особено извън столицата Порт-о-Пренс. Искам да се срещна и да говоря с различните участници в процеса в страната, за да видим как Европа може най-ефективно да помогне на хаитяните да се справят с огромното предизвикателство, което земетресението им отправи.
Викат ни на борда – последното, което видях на екрана, е, че тревогата за цунами в Тихия океан е отменена, но дъждовете в Хаити са проливни.
Изпратете по електронна поща този пост
RSS въвеждане на коментари по тази тема
Днес се навършват седем години от подписването на Договора за членство на България в Европейския Съюз – денят, в който нашата страна, заедно с Румъния, зае своето място в европейското семейство.
Днес бях в руините на Мпила – гъсто населения квартал на Бразавил, който е най-тежко разрушен от експлозиите, които разлюляха столицата на Република Конго в неделя.
Днес посрещнах фантастичен гост, който със сигурност познавате – Раул Гонзалес, футболната звезда на Реал Мадрид и Шалке 04. Той е посланик на добра воля в кампанията срещу глада, която Европейската комисия води заедно с Организацията за храна и земеделие на ООН и Организацията на европейските професионални футболни лиги. Току-що дадохме старт на таз-годишното издание на кампанията, която популяризира нуждата за борба с глада по света.
Европа е обхваната от изключително тежки студове и обилни снеговалежи в последните седмици. Тъжно е, че загинаха стотици хора на нашия континент. Милиони други бяха засегнати – останаха без ток, отопление и храна, оказаха се неспособни да отидат на училище или дори да стигнат до болницата. Няколко държави обявиха извънредно положение в регионите, парализирани от снега.
Първото проплакване на новородено бебе току-що постави нов световен рекорд – роди се 7-милиардният жител на планетата.
За младата двойка денят изглеждал подходящ за преход в Рила, една от най-красивите планини в България. Времето било хубаво, а рилските върхове предлагат гледки, които спират дъха и си заслужават катеренето.
< Те „спасиха“ и нас – от един ски-лифт и от скалите високо над една река. Това, което ме впечатли най-много, беше колко сплотен е екипът им – в крайна сметка, там горе в планината, те спасяват човешки същества в опасни условия, и трябва да си имат доверие дори и за собствения си живот. 
Днес се връщам от една държава, която е толкова сложна, че дори името й е сложно – ЕС я нарича Бирма/Мианмар. В името на краткостта и предвид по-неформалния тон в блога ми, аз ще я наричам Мианмар – името, което държавата ползва в ООН. Десетилетия политическа изолация, бедност и страх, са превърнали тази изключително красива страна в една от най-бедните в света. 
Ще продължим да помагаме на най-нуждаещите се в Мианмар с финансова подкрепа и с отдадения труд на нашите експерти. Но най-добрият начин да помогнем на нуждаещите се е чрез развитие за всички граждани, развитие, което предлага нови възможности и свобода. Развитие и шанс са двете неща, от които Мианмар се нуждае най-много. Докато пътувах из страната забелязах, че основният начин за препитание е примитивното земеделие, извършвано на ръка, с помощ от стари трактори и изпосталели крави. Страната се нуждае от пътища, болници и работни места, но и от права за гражданите си. Предизвикателството е огромно, но и залогът е висок – мир и честно разпределение на значителните природни ресурси, по-висока устойчивост на бедствия и по-добър живот за хората, или нестабилност, още повече жертви на бури и земетресения, още повече страдание и бежанци. Пътят напред няма да е лесен, но надеждата за промяна е огромна. Утре ще ви разкажа повече за нея, когато напиша впечатленията си от срещата ми с Аун Сан Су Чи. 
Много неща се случиха след последната ми публикация тук – и то не само в Африканския рог, за който аз и колегите ми ви разказвахме толкова много напоследък. Кризата в източна Африка продължава да стои в дневния ми ред като огромно предизвикателство, особено предвид факта, че вчера ООН обяви глад в още повече области на Сомалия 
Отново тръгвам за Африканския рог, този път към Етиопия. Утре ще участвам в донорската конференция за глада и сушата, организирана от Африканския съюз с цел да се намери африканско решение за този африкански проблем. Африканците вече показват солидарност с гладуващите, с бежанците и със засегнатите от сушата в източната част на континента си. За да ни разкаже повече за тази солидарност, днес поканих за гостуващ блогър Беа Спадачини, член на нашия хуманитарен екип в Найроби. 
Преди десет години светът за пръв път посочи 20 юни като специален ден, посветен на милионите хора, загубили дома си заради бедствия или конфликти. При моите пътувания по света: в Хаити и Судан, Киргизстан и Йемен, Тайланд, Япония, Тунис и Окупираните палестински територии, аз ставам свидетел на ежедневната трудна борба на мъже и жени, бащи и майки, деца и техните баби и дядовци, да изградят отново живота си далече от дома. Докато пиша този блог, виждам лицата им и чувам отново техните истории. Добре е, че имаме Световния ден на бежанците, за да отдадем почит на тези хора и за да привлечем внимание към тяхната надежда за убежище и по-добър утрешен ден.
Като “комисар по кризите” често се сблъсквам с лоши новини – ти, скъпи читателю, знаеш това от много от моите предишни публикации тук.
В работата си на европейски комисар за реакция при кризи, често научавам първа онзи вид новини, който се надяваме никога да не чуем. Точно това ми се случи преди месец. Япония стана жертва на едно от най-силните земетресения в историята; селища и човешки животи бяха пометени от последвалото цунами; сякаш всичко това не беше достатъчно, радиоактивната авария заплаши да предизвика катастрофа с невиждани размери.
В работата си като европейски комисар често се срещам с интересни хора, с които обсъждаме как можем да облекчим човешкото страдание и да направим света по-добър за повече хора. Днес имах такава среща – Бил Гейтс дойде за разговор и чаша кафе с мен и няколко мои колеги в Европейската комисия.
blagowest 
Както знаете от 
Този символ ми направи силно впечатление – според мен бежанците от Мианма се нуждаят именно от мост на приятелството, за да достигнат до едно по-добро бъдеще. То може да ги очаква в родината им, в Тайланд или в други страни, които предлагат програми за прием на бежанци. Без подобен мост, те ще останат блокирани в безкрайната временност на живота в лагерите.
На пристанището в Китаибараки, лодките са кацнали една върху друга, а до тях има двуетажна купчина от коли. Часовникът в централната сграда е спрял в 14.48 – часът, в който цунами вълната е ударила пристанището преди две седмици. На фона на този невъзможен пейзаж аз и Масаро Хашимото, управителят на префектура Ибараки, разговаряме с местни рибари. Те се надяват, че пристанището скоро ще се върне към живот, но ги тревожат новините от ядрената централа във Фукушима – тя е само на 70 км от града им, а страхът от радиация изхвърля продукцията на рибарите от пазара. Те се боят, че дори когато Китаибараки бъде разчистен от отломките, този страх ще убие единственото им препитание. 
На летището в Брюксел съм – за последни консултации с европейския екип по гражданска защита, преди заминаването му за Япония. 14-те експерти в екипа отиват да координират приноса на Европейския съюз към огромната спасителна операция в страната, засегната от тройно бедствие – едно от най-силните регистрирани земетресения (толкова силно, че измести земната ос); мощна вълна цунами; един от най-тежките индустриални инциденти на 21 век.
Green2Green 
kristalinageorgieva 
Petrunka 
Тръгвам си от Тунис. Днес пътувах до границата на страната с Либия, за да видя със собствените си очи как се развива хуманитарната ситуация, която беше предизвикана от прилива на хиляди отчаяни хора, бягащи от насилието там. Много от тези хора са блокирани на границата и не могат да се приберат в родните си страни.
Не можеш да отидеш в Полша без да си спомниш Солидарност. Преди малко повече от 30 години, няколко работници в корабостроителницата в Гданск създадоха профсъюз с това име. Година по-късно, Solidarność вече беше всеобхватно социално движение, обединяващо над 80% от работниците в Полша. Искрата, запалена от Солидарност, промени историята – не само полската, но и европейската. Благодарение на тази искра, днес Полша е преобразена страна и член на Европейския Съюз. Такава е и България, такива са и други държави от региона.
От Йемен се върнах с много интересни спомени; ето една история, която никога няма да забравя. Заедно с Върховния комисар на ООН за бежанците Aнтонио Гутереш сме в дома на местен шейх, на среща с ключови фигури сред бунтовниците от Ал Хути. Млади момчета със сурови лица и големи оръжия са седнали в дъното на стаята, но присъствието им скоро остава на заден план, тъй като гостоприемството струи от всяка дума и жест на нашите домакини от Ал Хути.
dxristova 
account2009 
Заглавието е моят отговор на въпроса „Как трябва да реагираме при бедствия?“. Днес представих предложенията си за постигане на тази цел. Преди да ви кажа какви са, искам да обясня защо е нужно да действаме, и то сега.
ris 
dimi4 
Ivan Angelov 
gderman 
christotraykoff 
Luben Elenkov 
В очите на Еркиной Тумарова има сълзи, когато говори за насилието в нейния квартал. Банда от маскирани въоръжени мъже, които сипят куршуми и палят къщи, са убили 5-годишната й племенница и възрастната й майка. Еркиной и съседите й са сред хиляди невинни жертви на етническите сблъсъци в Ош, в Южен Киргизстан. Според ООН броят на засегнатите под някаква форма – от загуба на близки и дом до временно разселване – е около 300 000 души.
Пристигам в Ниала след ден, прекаран в Хартум – столицата и най-процъфтяващ град в Судан. Контрастът е толкова шокиращ, че е трудно да повярвам, че сме в същата държава. Хартум, градът, където Сини и Бели Нил се сливат, преуспява – постъпленията от петрол са вложени в строителство навсякъде. Той е столица на държава със средни приходи и само някое случайно магаре на оживените улици напомня за селската душа на Судан.
Hristova 
snezhanka 
paycent 
qwerty 
janapapazova 
4 април е Международният ден за информираност за мините и подпомагане на обезвреждането им. Също така е и неделята на Великден. В Европа и другаде много деца ще се забавляват да търсят великденски яйца. Но в някои части на света тези невинни детски игри може да бъдат много опасни. В страни като Афганистан или Шри Ланка има места, където децата рискуват живота си, играейки навън – те може да бъдат разкъсани от противопехотна мина или друго взривно устройство, останало от отминал конфликт.
LuboDoc 
mihaela 
florova 
Винаги темата Америка и опитът на тази държава са ме впечатлявали от гледна точка на мащабите с които се действа и от гледна точка на кординацията.Честно казано ,ако в Япония в голямата си част успеха при подобни реакции се дължи на народопсихилогията ,то за Америка по скоро може да се твърди обратното и сходно с Германската точност приложение на премерените и отиграни правилни реакции.Смятам за наш дълг в Европа чрез опита на държави като Америка и останалите напреднали в това отношение така да построим системата си за реакции ,че тя да бъде не само за пример ,но и да бъде водеща откъм технологии с които ще се борави по време на криза.
магистър по икономика Благовест Петров